Мъжът като че ли се върна към предишното си поведение и разбра, че тя казва истината.
— Изпий си виното — каза той. — Няма да те принуждавам да правиш нищо насила. Можеш да останеш още малко, а ако искаш, можеш още сега да си тръгнеш.
Тези думи донякъде й възвърнаха спокойствието.
— Имам работа. Имам шеф, който ме защитава и който вярва в мен. Ако обичате, не споделяйте нищо с него.
Мария каза това без никакво самосъжаление, без да се моли — просто такава бе действителността, в която живееше.
Терънс също бе започнал да се държи както преди, нито строго, нито меко, а просто като човек, който за разлика от другите клиенти знае какво иска. В този момент приличаше на някой, който излиза от транс, на актьор от театрална пиеса, която още не е започнала.
Дали си струваше да си тръгне сега, без никога да разбере какво означава „специален клиент“?
— Какво точно искахте от мен?
— Знаеш какво. Болка. Страдание. И голямо удоволствие.
„Болката и страданието не се съчетават с удоволствието“, помисли си Мария. Въпреки че безнадеждно искаше да повярва в обратното и по този начин да превърне голяма част от отрицателните емоции, които бе имала досега, в положителни.
Той я хвана за ръцете и я заведе до прозореца. Отвъд езерото се виждаше кулата на една катедрала и Мария си спомни, че бе минала оттам, докато вървяха с Ралф Харт по Пътя на Сантяго.
— Виждаш ли тази река, това езеро, тези къщи и тази църква? Преди петстотин години те не са били много по-различни. Но тогава градът бил съвсем безлюден. Една непозната болест върлувала из цяла Европа и никой не разбирал защо умират толкова много хора. Започнали да наричат болестта „черната чума“ и да смятат, че това е наказание, което Господ пратил на хората заради техните грехове. Тогава няколко души решили да се жертват заради човечеството. Подложили се на това, от което най-много се страхували: физическата болка. Вървели денонощно по тези улици и мостове, като се самобичували с камшици и вериги. Страдали в името на Господ и Го възславяли чрез болката си. Много бързо разбрали, че това ги прави по-щастливи, отколкото приготвянето на хляба, орането на земята, храненето на животните. Болката вече не била страдание, а удоволствие от това, че изкупват греховете на човечеството. Болката се превърнала в радост, в смисъл на живота им, в удоволствие.
Очите му отново придобиха предишния студен отблясък. Взе парите, които тя бе оставила на бюрото, отдели сто и петдесет франка и сложи останалите в чантата й.
— Не се притеснявай за шефа си. Тук е неговата комисионна и ти обещавам, че няма да му кажа нищо. Можеш да си тръгваш.
Тя сграбчи всичките банкноти.
— Не!
Сигурно беше заради виното, арабина в ресторанта, жената с тъжната усмивка, мисълта, че никога вече няма да се върне на това проклето място, страха от любовта, която бе взела чертите на един мъж, пощенските картички до майка й, в които тя описваше някакъв измислен прекрасен живот, пълен с възможности за работа, момчето, което преди много години й бе поискало молив, битката, която водеше със себе си, любопитството, парите, търсенето на собствените си граници, възможностите, които бе пропиляла. В този момент тя не беше същата Мария: вече не правеше подаръци, а се принасяше в жертва.
— Страхът ми вече премина. Можем да започваме. Ако трябва, накажете ме заради това, че бях непокорна. Излъгах, отнесох се лошо и предадох човека, който ме защитава и обича.
Тя се беше включила в играта. Беше налучкала правилния тон.
— Падни на колене! — каза Терънс с тих, но всяващ страх глас.
Мария се подчини. Никога досега не бе третирана по този начин и не знаеше дали това е хубаво или лошо, искаше само да продължи, заслужаваше да бъде унизена за всичко, което беше направила през целия си живот. Започваше да се превъпльщава в една нова личност, в жена, която й бе напълно непозната.
— Ще бъдеш наказана. Защото си ненужна, не познаваш правилата, не знаеш нищо за секса, за живота, за любовта.
Докато говореше, Терънс се преобразяваше в двама различни мъже. Единият беше този, който спокойно обясняваше правилата, а другият я караше да се чувства най-жалкото същество на света.
— Знаеш ли защо го правя? Защото няма по-голямо удоволствие от това да въведеш някого в един непознат свят. Да отнемеш девствеността, но не от тялото, а от душата, разбираш ли?
Тя разбираше.
— Днес можеш да задаваш въпроси. Но следващия път, когато завесата на нашия театър се вдигне, пиесата ще започне и няма да може да спре. Ако все пак спре, това ще означава, че нашите души не са се слели. Запомни, това е само една театрална пиеса. Трябва да изиграеш ролята на жената, която никога не си имала смелостта да бъдеш. Бързо ще разбереш, че тази жена си самата ти, но докато успееш да го осъзнаеш съвсем ясно, се стреми да се преструваш, да импровизираш.
— А ако не мога да понеса болката?
