Целта ми е да разбера какво е любовта. Знам, че докато обичах, бях изпълнена с живот, знам също така, че всичко, което притежавам в момента, колкото и интересно да изглежда на другите, на мен ми е безразлично.
Любовта е ужасна: виждала съм много от приятелките си да страдат и не искам това да се случва и с мен. Същите те, които по-рано се подиграваха на наивността ми, сега ме питат как успявам да се налагам над мъжете. Усмихвам се и нищо не казвам, защото знам, че лекарството е по-лошо и от самата болка: чисто и просто не се влюбвам. С всеки изминал ден ми става все по-ясно колко уязвими, непостоянни, несигурни и непредвидими са мъжете… Някои от бащите на тези мои приятелки вече са ми правили предложения, на които съм отказвала. По-рано това ме шокираше, а сега смятам, че е част от мъжката същност.
Въпреки че целта ми е да разбера какво е любовта и въпреки че страдах заради мъжете, на които отдадох сърцето си, установих, че тези, които докоснаха душата ми, не успяха да пробудят тялото ми, а онези, които докоснаха тялото ми, не успяха да достигнат до душата ми.
Стана на деветнайсет години, завърши средно образование и си намери работа в магазин за платове. Собственикът се влюби в нея, но Мария вече знаеше как да използва един мъж, без самата тя да бъде използвана от него. Въобще не му позволяваше да я докосва, въпреки че се държеше предизвикателно, съзнавайки силата на красотата си.
Силата на красотата: а как ли се оправяха в живота грозните жени? Имаше няколко приятелки, на които никой не обръщаше внимание по забавите, никой не им задаваше въпроса: „Как си?“ Колкото и невероятно да изглеждаше обаче, тези момичета ценяха много повече малкото любов, която получаваха, страдаха мълчаливо, когато биваха отхвърляни, и се стараеха за в бъдеще да търсят други неща, а не само да се кипрят за някого. Бяха по-независими, по-вгльбени в себе си, въпреки че според Мария светът сигурно им се струваше непоносим.
Тя самата впрочем знаеше, че е красива, и въпреки че често забравяше съветите на майка си, винаги си спомняше за един от тях: „Дъще, красотата е нетрайна.“ Ето защо не допускаше много близо до себе си своя шеф, но не го и отблъскваше, което й донесе значително увеличение на заплатата (не знаеше докога ще може да поддържа в него надеждата, че някой ден ще спят заедно, но пък печелеше добре) освен допълнителното заплащане на извънредните часове, прекарани в магазина (в крайна сметка на шефа й му беше приятно тя да е край него, може би се боеше, че ако излиза вечер, ще се влюби в някого). Мария работи двайсет и четири месеца без отпуска, започна да оставя всеки месец пари на родителите си и най-сетне успя! Спести достатъчно пари, за да прекара една седмица в града на мечтите си, средището на артистите, пощенската картичка на родината си: Рио де Жанейро!
Шефът й предложи да я придружи и да поеме всички разходи, но Мария го излъга, че майка й се е съгласила да я пусне в един от най-опасните градове на света само при условие, че ще отседне у братовчед си, който тренира жиу-жицу.
— Освен това — продължи Мария — нямате доверен човек, на когото да оставите магазина през това време.
— Не ми говори на „вие“ — каза той и Мария забеляза в очите му нещо, което вече добре познаваше: огъня на страстта. Това я изненада, тъй като смяташе, че този мъж желае единствено сексуална връзка с нея; погледът му обаче казваше точно обратното: „Мога да ти осигуря дом, семейство, пари за родителите ти.“ Замисляйки се за бъдещето си, тя реши да поддържа огъня.
