Каза му, че ще й е мъчно за работата, която толкова обича, за хората, с които много й харесва да работи (нарочно не спомена имена, карайки го да се пита дали под „хората“ няма предвид именно него), и обеща да внимава много за чантата и честта си. Всъщност нещата съвсем не стояха така: тя не желаеше до себе си никого, абсолютно никой, който би могъл да провали нейната първа седмица на пълна свобода. Искаше да прави всичко — да се къпе в океана, да разговаря с непознати, да разглежда витрините на магазините и да бъде на разположение, в случай че се появи някой вълшебен принц и я отвлече завинаги.
— В края на краищата една седмица не е много — каза тя със съблазнителна усмивка, докато вътрешно се молеше да не е така. — Ще мине бързо и скоро ще се върна, за да поема отново задълженията си.
Шефът й бе неутешим, отначало се възпротиви, но накрая прие, тъй като вече тайно кроеше планове да й предложи да се оженят веднага щом тя се върне. Не искаше да действа прибързано и да развали всичко.
Мария пътува четирийсет и осем часа с автобус, настани се във възможно най-евтиния хотел в Копакабана (Ах, Копакабана! Какъв плаж, какво небе…) и преди още да извади багажа си от куфарите, облече новия си бански костюм и въпреки облачното време отиде на плажа. При вида на океана се изплаши, но накрая влезе във водата, умирайки от срам.
Никой на плажа не забеляза, че това момиче осъществява първия си контакт с океана, с богинята Йеманжа, морските течения, пяната на вълните и бреговете на Африка с нейните лъвове от другата страна на Атлантика. Когато Мария излезе от водата, до нея се приближиха жена, която продаваше сандвичи от екологично чисти храни, красив негър, който я попита дали не е свободна тази вечер, и някакъв мъж, който не знаеше нито дума португалски, но с жестове я канеше да изпие с него едно кокосово мляко.
Мария си купи сандвич, защото се срамуваше да каже „не“, но не отговори на двамата непознати. Изведнъж се натьжи. Защо бе реагирала така неадекватно точно сега, когато най-сетне й се предоставяше възможността да прави всичко, което поиска? И тъй като не можа да намери логично обяснение, седна и зачака слънцето да се покаже иззад облаците, все още изненадана от собствената си смелост и от температурата на водата, която бе толкова студена в разгара на лятото.
Междувременно мъжът, който не говореше португалски, се появи до нея, поднасяйки й чаша кокосово мляко.
Тя изпи млякото, доволна, че не е длъжна да разговаря с непознатия, усмихна му се, той също й се усмихна. Прекараха известно време в това удобно, нищо незначещо общуване, усмихвайки се един на друг, докато накрая мъжът извади от джоба си малък джобен речник с червени корици и каза със силен акцент: „красива“. Тя отново се усмихна; много й се искаше да срещне своя вълшебен принц, но той трябваше да говори на нейния език и да бъде малко по-млад.
Мъжът обаче бе настоятелен, разлисти речника и попита:
— Вечеря днес?
След което веднага добави:
— Швейцария!
После изреди няколко думи, които звучаха като камбанен звън от рая, независимо на какъв език биваха произнасяни:
— Работа! Долар!
Мария не познаваше ресторант „Швейцария“, но нима нещата бяха толкова лесни, нима мечтите се осъществяваха толкова бързо? По-добре да бъде предпазлива: „Много благодаря за поканата, но съм заета, освен това не обменям долари.“
Мъжът, който не разбра нито дума от отговора й, започна да се отчайва; след много усмивки от негова и нейна страна той я остави сама за няколко минути и се върна с преводач. С негова помощ й обясни, че идва от Швейцария (не ставало дума за ресторант, а за страната) и че би искал да вечеря с нея, тъй като възнамерявал да й предложи работа. Преводачът, който се представи за приятел на чужденеца и охранител в хотела, където мъжът бе отседнал, добави:
— Ако бях на твое място, щях да приема. Този човек е известен импресарио и е дошъл да открива нови таланти, които да работят в Европа. Ако искаш, мога да те запозная с момичета, които приеха предложението му, забогатяха и сега са женени, с деца, без да се боят, че ще бъдат ограбени на улицата или че ще останат без работа.
И, завършвайки, се опита да я смае с богатата си култура:
— Освен това в Швейцария се правят превъзходни шоколади и часовници.
Артистичните изяви на Мария се свеждаха до ролята на продавачка на вода — която мълчаливо се появяваше и изчезваше от сцената — в една пиеса за страданията на Христос, поставяна по инициатива на кметството по време на Страстната седмица. Не бе успяла да се наспи в автобуса, но се чувстваше възбудена от океана, изморена от яденето на какви ли не сандвичи, а освен това и объркана, тъй като не познаваше никого и трябваше незабавно да си намери приятел. И по-рано бе попадала в подобна ситуация, в която един мъж обещава какво ли не, а нищо не изпълнява, и бе убедена, че тази история с превръщането й в актриса е само начин той да я заинтригува, прикривайки истинската си цел.
