Единствена любов полностью

— За да я... отведеш и дай осигуриш покрив над главата — господарят се обърна към слугата. — Иди в хранилището и...

Дариъс пристъпи към Сампсън и стисна рамото му в здрава хватка.

— Какво говориш? Тя е жива. Дъщерята ти е жива и би трябвало да се завърне под този покрив и между тези стени. Ти си неин баща.

— Върви и я отведи със себе си. Умолявам те. Майка й... няма да преживее такова нещо. Позволи ми да осигуря...

— Ти си изверг — изрече Дариъс. — Изверг, който е позор за рода си.

— Не — отвърна мъжът. — Тя е позор. Сега и завинаги.

За миг Дариъс загуби способността си да говори. Макар да познаваше порочната ценностна система на глимерата и сам да беше страдал от нея, всеки път се шокираше наново.

—Двамата с онзи симпат имате много общо помежду си.

— Как смееш...

— Никой от вас няма сърце да скърби за детето си.

Дариъс се запъти към вратата и не се обърна, когато мъжът извика:

— Парите! Позволи ми да ти дам парите!

Дариъс нямаше доверие на себе си как ще реагира, затова се дематериализира и се върна в горичката, която беше напуснал преди минути. Прие форма до каретата, а кръвта му кипеше. Самият той отхвърлен някога, познаваше отлично страданието от това да изгубиш корените си и да останеш без подкрепа сам на света. И то без товара, носен от жената в буквалния смисъл на думата. Макар слънцето да беше на път всеки миг да се покаже над хоризонта, той си даде няколко секунди, за да се стегне и да събере мислите си за онова, което му предстоеше да каже... Гласът на жената прозвуча иззад завесата на каретата.

— Каза ви да не ме довеждате, нали?

Дариъс осъзна, че няма какво да каже, за да представи случилото се в по-добра светлина. Опря длан върху хладното дърво на вратата на каретата.

— Аз ще се погрижа за теб. Ще ти осигуря нужното и ще те закрилям.

— Защо? — прозвуча изпълненият й с болка глас.

— Защото така е редно.

— Вие сте истински герой. Но онази, която сте готов да спасите, не се интересува от вашия дар.

— И това ще стане. С времето... ще започнеш да се интересуваш — не последва отговор, така че Дариъс скочи на капрата и пое юздите в ръце. — Ще отидем в моя дом — подрънкването на юздите и тропотът на копитата върху прашната земя ги съпровождаха през целия им път. Той ги преведе по друг маршрут, като избягваше имението и семейството, чиито социални амбиции бяха по-гъсти от кръвта. Колкото до парите, Дариъс не беше богат, но по-скоро би отрязал ръката, с която държеше кинжала си, отколкото да приеме и една монета от този малодушен баща.