— По дяволите! — Матюс потърка брадата си замислено. — Добре. Уведоми всички, че си имаме компания и да бъдат готови. Ако се приближат на две мили или спуснат лодки, използвайте оръжията. Аз ще съм на мостика.
— Разбрано, сър. — Мъжът излезе, последван от Матюс.
— Еди, чу ли какво става? — попита Нина. — Смятат, че Куобрас е на път към нас!
— Какво? Мамка му! — На един от по-малките монитори Нина го видя, че помага на Кари да излезе от шахтата. — Какво да направя?
— Запиши колкото можеш повече и колкото може по-бързо. Веднага щом разбера още нещо, ще ти съобщя. Корабът им в момента е на пет мили от нас — капитан Матюс ще ни държи в течение.
— Само на пет мили? Няма начин да успеем да излезем на повърхността и да върнем подводницата, преди да е дошъл.
— Можем да минем и без подводницата, ако е необходимо, ще я изоставим — каза Кари, игнорирайки възмутения възглас на Бейлард. Извън водата съобщенията бяха много по-чисти. — Можем да построим друга, но информацията тук е безценна. Запиши колкото можеш повече — после ще я обработим. Аз ще снимам.
— Хюго, разбра ли какво става? — попита Чейс.
Отговорът едва се чу, удавен в статично електричество.
— В общи линии. Какво искаш да направя?
— Няма смисъл сега да идваш тук. Остани на входа, в случай че ни дотрябва помощ.
— Роджър, mon ami. Не чакай прекалено дълго.
Нина гледаше как Чейс се връща към покритите с надписи стени, после се обърна назад към неподвижната картина върху големия екран, опитвайки се да дешифрира тайните й.
Незабелязана от никого на борда, една глава проби повърхността на океана близо до кърмата на изследователския кораб „Ивънър“. После втора, след нея трета…
Десет метра под леките вълни още водолази напуснаха подводните шейни „Манта“-аеродинамични, бързи триместни съдове. Изоставените миниподводници бавно се отдалечиха в тъмнината, когато пътниците им се насочиха мълчаливо към „Ивънър“. Корабът използваше тласкачите си, за да стои на едно място; витлата бяха спрени.
Първият мъж се приближи до стълбата и се качи предпазливо, поглеждайки над ръба на палубата. Един моряк от екипажа на „Ивънър“ се намираше на двайсетина крачки от летищната площадка, с гръб към него. Никой друг не се виждаше.
Водолазът се дръпна назад, свали от рамо оръжието си — „Хеклер и Кох“ МР-7, — и махна червената гумена тапа от края на дебелия заглушител с бързо движение. След това се изкатери тихо до върха на стълбата и се прицели.
Почти не се чу шум, само острото металическо изщракване при дръпването на затвора. Морякът падна, когато водолазът вече стъпваше на палубата. Той се прикри зад стената и се ослуша за звуци на тревога. До слуха му не достигна нищо, освен плясъка на вълните и тъжните крясъци на кръжащите в небето чайки.
На палубата се изкатери втори водолаз. Първият свали маската от лицето си, разкривайки черна превръзка върху едното си око.
Джейсън Старкман.
— Превземете кораба — нареди той.
Чейс продължи да обикаля залата с олтара, сканирайки текстовете върху стените. Видеокамерата на рамото му бе фиксирана в едно положение и невъзможността да се наведе усложняваше и бавеше работата му.
Той стигна до стълбите. Ако структурата бе като онази в Бразилия, стълбите щяха да водят към огромната главна зала. Насочи прожектора срещу тях. Водата отрази лъча към него и по стените и тавана заиграха блещукащи петна.
— Добре, че не свалихме шлемовете си — каза той, осветявайки върха на стълбите, за да провери стената от другата страна. — Ако водното налягане отвън е двайсет и пет атмосфери, тогава въздухът тук и в храма ще е също толкова.
— Искаш да кажеш, че самият храм не е наводнен? — попита Кари.
— Само отчасти. Подът тук е по-високо, отколкото в храма, но таванът е на същата височина. Там също би трябвало да има въздух.
Гласът му бе изпълнен с разочарование.
— Само да имахме време да изследваме! Поразително е, че храмът е оцелял при потопа.
— Предполагам, че са ги строили така, че да издържат. Какво правиш в момента?
Пореден блясък на камерата й.
— Почти свърших.
Кастил стоеше на входа и гледаше леките движения на фиброоптичния кабел, докато Чейс обикаляше вътре. Тъкмо време да се появи Куобрас! Чейс имаше право: някой беше предал данните за местоположението им на преследвачите. Но кой?
Само на метър от каменната стена светлините на дълбоко водолазния му костюм победиха по-силните, но по-разпръснати светлини на прожекторите на „Атрагон“. Затова не забеляза, че блясъкът става по-ярък, че към светлините от подводницата на Бейлард се е присъединил и друг източник…
В капитанската каюта на „Ивънър“ Матюс наблюдаваше приближаващия кораб през мощен бинокъл. Отстоеше на три мили и продължаваше да държи курс към тях.
Определено беше дълбоководен изследователски кораб, с подводничарски кран на предната палуба, което означаваше, че почти сигурно е същият, който Куобрас бе наел. По незнайно какъв начин той бе научил истинското местонахождение на откритието на Нина Уайлд и се носеше насам с пълна сила. Само след още няколко минути щеше да е на две мили, което означаваше, че представлява несъмнена заплаха.
