Нямаше проблем. Прибра прожектора обратно и извади друго съоръжение — въздушния пистолет, изстрелващ абордажна кука. Подскачайки нагоре като голяма коркова тапа в ограниченото пространство, той го насочи към горния край на южната стена, след което стреля.
Глухият звук проехтя в шахтата при изстрелването на куката нагоре. Няколко секунди по-късно той я чу как издрънчава върху камъка. Нави кабела. След напрегнато очакване куката се закачи за нещо. Дръпна я няколко пъти, за да провери дали е сигурна, след което прикачи ремъка на оръжието към облеклото си и се оттласна нагоре; двигателят изстена, протестирайки срещу тежестта.
Сега върхът беше няколко стъпки над него, отворен към…
— Погледни това! — зяпна изумено Нина. Тя следеше видеовръзката напрегнато, без да мига. Картината от камерата на Чейс разкриваше зала с олтар със същите размери като на онази в Бразилия.
По отношение на великолепието обаче, това бе нещо напълно различно.
Дори на зърнестото видео с ниска резолюция тя различаваше ясно блещукането на орейхалка, проблясването на златото и среброто, искриците на котешкото око върху осеяните със скъпоценни камъни стени…
— Мили боже — задъха се Филби, — невероятно е. Явно цялата зала е облицована с благородни метали!
— Не е само декоративно — каза Нина. Тя намести слушалките си:
— Еди? Говори с мен. Какво виждаш?
— Виждам…, че ако разполагам с малка ножица и железен лост, направо мога да се пенсионирам.
— Много смешно. Можеш ли да отидеш по-близо до някоя от стените?
— Исусе Христе, чакай първо да си стъпя на краката… — Образът върху видеокамерата подскочи рязко. Чейс се измъкна от шахтата, откачи кабелния пистолет и дишането му се чу накъсано в микрофона. — Така. Вече съм от обратната страна на шахтата, на същото място, което в храма в Бразилия беше блокирано. Сигурно са използвали същите планове. Стените са… Господи, използвали са метала вместо тапети. Пласт след пласт орейхалк, и всичко е изписано.
— Нека видя, нека видя! — извика Нина, подскачайки на стола си от въодушевление.
Чейс се приближи и прожекторът му освети една секция от стената. Нина мигновено разпозна шрифта: глозелски, макар че не присъстваха йероглифните символи от храма в Бразилия.
Филби гладеше неспокойно мустаците си, докато се взираше в екрана.
— Интересно. Може би са асимилирали езика на индианците… Построяването на храма в Бразилия е отнело години, дори поколения. Достатъчно време, за да се смесят двете системи…
— Еди, дай ми поглед към цялата зала, ако обичаш. Бавно.
Чейс се дръпна от стената и бавно се завъртя на място, обхващайки панорамно с камерата цялото помещение.
— Спри, спри! — извика Нина, забелязвайки нещо. — Върни надясно, съвсем малко… ето тук! Дай нагоре!
— Сега вече знам как се е чувствал „Големият Джак“ — оплака се той кротко, докато се движеше из помещението. — Какво видя? Тук няма нищо!
— Именно! — Секцията от стената пред Чейс беше облицована с орейхалк както останалата зала, но тази беше празна, изписаният текст спираше рязко на половината път долу. — Цялата зала, това е архив на Атлантида — но точно тук свършва! Което означава, че написаното тук е последният запис на атлантите. Приближи се още, нека го прочета! — Тя нетърпеливо започна да чете изображенията върху монитора.
— Може би все пак ще ми позволиш да откача това въже от задника си и да го закрепя към нещо, така че и Хюго и Кари да могат да се изкачат тук — предложи Чейс. — Помниш ли Кари? Привлекателна блондинка, висока, има камера.
— Ами да — отвърна тя, леко разочарована, нямаща търпение да хвърли поглед върху написаното на стената.
Тя зачака нетърпеливо, докато Чейс се справя с техниката. Най-сетне той съобщи, че Кари е тръгнала.
— Добре, докато чакаме, би ли могъл да се върнеш отново към последния запис?
— Толкова си деспотична. Харесвам това у жените… понякога — подхвърли той и насочи камерата към текста.
Нина погледна към Трули.
— Мат, съществува ли начин да получим неподвижна картина от видеото?
— Разбира се. Записвачката е дигитална, има огромна памет. На кой екран искаш да я видиш?
— На големия.
— Но тогава няма да е триизмерна.
— Ще го преживея. — Няколко секунди по-късно екранът оживя, изпълнен с последната част на текста. Образът беше мътен, цветовете — размазани, но все пак бе достатъчно ясен, за да различава буквите. Тя напрегна очи.
Един от екипажа влезе забързано в контролната зала.
— Капитан Матюс? Към нас се приближава кораб.
— Какво? — извика Матюс. — На какво разстояние е?
— На пет мили. Беше на курс към Лисабон, когато за пръв път го видяхме на радара, но преди няколко минути обърна към нас.
— Скорост?
— Най-малко дванайсет възела, сър.
— Куобрас ли е? — Името привлече вниманието на Нина. Тя се обърна към Матюс притеснена.
— Много вероятно. Корабът отговаря напълно на описанието на онзи, тръгнал от Казабланка.
