— Насам, д-р Уайлд. — Куобрас посочи към склона. Старкман я изблъска по-далеч от Филби. Въпреки студа, професорът се потеше.
Групата се движеше бавно нагоре; не след дълго вторият хеликоптер се приземи зад тях, разпръсквайки безброй ледени парченца. Куобрас водеше, изследваше внимателно скалите, докато се изкачваха. Най-накрая спря.
— Тук — каза той. Нина погледна в посоката, която сочеше. В първия момент не видя нищо, освен сняг и голи скали, каменни пластове, усукани вертикално от вековно геоложко налягане, но при по-внимателно вглеждане се забелязваше тъмен отрязък върху студения синьо-сив фон на планината.
Пукнатина в скалата, отвор…
В най-широката си част бе не повече от трийсетина сантиметра.
— Тук трябва да е имало друг разсед. Да донесат земекопните съоръжения.
Старкман даде нареждания. Само след минути от втория хеликоптер пристигнаха още десетима мъже. Те се заеха да разместват купчината камъни под снега с кирки. Отворът стана достатъчен за преминаване, но Куобрас заповяда на подчинените си да продължат да копаят.
— Трябва да е достатъчно широк, за да можем да поставим бомбата.
— Бомба? — зяпна Нина. — Каква бомба?
Той й хвърли нетърпелив поглед.
— Това не е археологическа експедиция, д-р Уайлд. Тук сме, за да разрушим последната брънка към Атлантида. Никой никога няма да види онова, което лежи в сърцето на тази планина.
— По-лош сте и от талибаните — промърмори тя. — Те рушат ценни артефакти поради догматизма си. А вие го правите заради някаква безумна теория на конспирацията.
— Конспирация, която — радвам се да го кажа — ще завърши тук. Когато и последното място, свързано с Атлантида бъде унищожено, всяка следа от древните атланти ще изчезне веднъж завинаги.
— И после какво? Ще се оттеглите на Бахамите? Или ще продължите да убивате хората, които не харесвате, заради тяхната ДНК?
Куобрас не отговори, обърна се отново към разширяващия се отвор.
След още пет-шест минути работа, той най-сетне изглеждаше доволен.
— Донесете бомбата — заповяда той. — Влизаме вътре.
Хората му се върнаха към хеликоптера, а той поведе Старкман и Филби към пещерата. Нина тръгна след тях, пазена от двете страни от гардовете. Мощен лъч проряза тъмнината. Мястото приличаше на естествена пещера, разширена допълнително като проход, водещ в дълбините на планината.
— Насам — каза Старкман и насочи прожектора си настрани. Нина зяпна от изненада, когато видя онова, което той бе открил.
Човешки тела.
Пет консервирани трупа се взираха в тях мълчаливо, изсъхналата им сбръчкана кожа се бе свила като пергамент. Начинът, по който седяха, в редица срещу стената на пещерата, я накара да предположи, че бяха загинали от глад или от студ — но освен това изглеждаше, че някой ги бе претърсвал, след като бяха умрели.
— Четвъртата експедиция на Аненербе — съобщи мрачно Куобрас. — Юрген Краус и екипа му. Тръгнали от Мароко, минали през Бразилия и дошли най-накрая в Тибет.
— Четвъртата експедиция? — попита Нина. — Имало е само три.
— Само три, за които се знае. От познатите архиви. Но съществуват и други документи. — Тонът му стана сериозен. — Вашият баща е притежавал някои от тях. Точно те са го довели в Тибет, за да търси Златния връх… и после тук.
— Тук? — Нина изглеждаше объркана, но в гърдите й се надигна лошо предчувствие.
— Насам. — Куобрас насочи лъча на фенера си към задната зала, кимайки на Старкман да заведе Нина. Филби остана последен, лицето му изразяваше страх. И нещо друго, осъзна Нина.
Може би вина?
Тя последва Куобрас в прохода. Лъчът на прожектора му осветяваше онова, което се намираше в дъното.
Беше гробница, атлантска гробница; агресивната архитектура и глозелските надписи не можеха да се сбъркат. Това обаче отстъпи на заден план, когато Нина видя останалото в залата.
Още човешки тела.
Но за разлика от труповете, останали от нацистката експедиция, тези не бяха напуснали мирно този свят. Те лежаха до стената в усукани, замръзнали пози на агония. Тя забеляза надупчените камъни зад тях: следи от куршуми, заобиколени от избледнели кафяви пръски, които можеха да са единствено от засъхнала кръв.
И между мъртвите лица бяха…
Нина вдигна ръка към устните си.
— Не… — прошепна тя. Куобрас се беше обърнал към нея, след това направи знак към Старкман, който я побутна напред, но тя заби пети в пода.
—
Времето и студът бяха превърнали човешката кожа в подобие на кафяв пергамент, меката тъкан, отдавна изгнила, бе оставила очните орбити като празни черни дупки. Но Нина все пак разпозна лицата. Те бяха в съзнанието й всеки ден през изминалите десет години.
Родителите й.
Не бяха загинали в лавина. Бяха умрели тук, застреляни.
Старкман я блъсна напред, към ужасяващата сцена, осветена от прожектора на Куобрас. Тя се съпротивляваше, не искаше да гледа, но не можеше да откъсне погледа си.
