— Ти си го направил! — изкрещя тя на Куобрас. — Ти си ги убил! Мръсник, нищожество! Ще те убия, подлецо! — Двамата гардове направиха стъпка, сякаш да предпазят шефа си, но той вдигна ръка да ги спре. Те отстъпиха назад, докато виковете на Нина се сляха в един, стихвайки до гневни, мъчителни стонове.
— Съжалявам — произнесе Куобрас с тих глас. — Но това трябваше да се направи. Не можеше да се позволи на Кристиан Фрост да разкрие тайните на атлантите.
— Какви тайни? — извика горчиво Нина. — Няма никакви тайни тук! Това е просто гробница! — Очите й се присвиха от омраза. — Убил си родителите ми за нищо, мръсен кучи син!
— Не… — Куобрас бавно плъзна лъча на прожектора по стените. — Според мен няма нищо, което да е ограбено оттук през последните десет години. Но ако последните надписи от храма в Атлантида се окажат истина, тогава на това място трябва да има нещо повече. — Той се обърна към двамата мъже, които я охраняваха: — Претърсете всеки сантиметър върху стените. Търсете нещо, което може да подсказва за друг отвор — пукнатина, разхлабен каменен блок, отвор за ключалка! — Мъжете се подчиниха, а самият Куобрас започна да изследва стените около себе си с напрегнат поглед. Старкман държеше здраво Нина.
Нейните хлипове бавно утихнаха, заменени от студена, лишена от израз маска.
Почти лишена от израз. Само очите й издаваха яростта, която бушуваше в нея.
Претърсването трая почти четиридесет минути, преди един от гардовете да извика на Куобрас. Всички отидоха бързо до мястото, на което стоеше, внимателно проследявайки една почти невидима линия, скрита между колоните.
— Врати. — Куобрас прокара пръст надолу по тясната пукнатина. — Не изглежда да има друг начин да се отвори отвън. Трябва да ги разбиете.
Един от мъжете бе изпратен обратно до хеликоптера, за да донесе необходимото оборудване. В това време пристигнаха още от екипа на Куобрас, влачейки със себе си количка на гумени колела, натоварена с огромния сандък, който Нина преди това бе видяла да товарят на втория хеликоптер. По гърба й преминаха студени тръпки. Дори сложената вътре бомба да беше само наполовина голяма, тя щеше да е по-голяма от човешки ръст.
Експлозивите, които Куобрас възнамеряваше да използва за вратите, обаче, бяха далеч по-малки. Използваха една бормашина за пробиването на дупка в камъка. После Куобрас постави в нея експлозива — дебел диск с размерите на сребърен долар.
— Ще я взривите ли? — попита Нина.
— Да.
— Ами те? — Тя посочи към телата. — Ще ги превърнете в парчета? Не е ли достатъчно, че сте ги убили, а сега искате да оскверните и труповете им?
Старкман издаде нетърпелив звук, но Куобрас помълча известно време, обмисляйки думите й.
— Джейсън, вземи няколко души и ги изнесете във външната зала — нареди той накрая.
— Чисто губене на време, Джовани — каза Старкман, не можейки да скрие неодобрението си. — Дошли сме да вършим работа, а не да я оставяме да ни разубеждава. Пък и каква разлика има? Те и без това вече са мъртви.
— Д-р Уайлд е права. Изнесете ги.
Старкман се намръщи, но тръгна да изпълнява заповедите му, като извика още хора да му помогнат. Нина не можеше да гледа, разкъсвана от непоносимо страдание, когато трупът на един от тибетците бе вдигнат. Сигурно тежеше не повече от дете. Това бе всичко, останало от тези хора, от нейното семейство, една черупка. Гърлото й се сви в спазъм, но тя се насили да запази хладнокръвие пред лицето на враговете си.
След изнасянето на телата Куобрас насочи вниманието си към експлозива. Прикрепи един таймер към него, преди бързо да отстъпи, изблъсквайки всички останали назад към пещерата.
— CL-20 — обясни Старкман на Нина, без да са го питали. — Най-силният химически експлозив.
— Да не би да се очаква да съм впечатлена? — отвърна тя раздразнено.
— Вероятно не. Но може би ще искаш да затиснеш уши.
Нина видя, че останалите правят точно това и побърза да ги последва. Миг по-късно се чу оглушителен гръм и се изви облак прах.
Куобрас беше първият, който тръгна, осветявайки с прожектора напред.
— Разчистете всички отломки от вратите, така че да можем да вкараме бомбата — заповяда той. — Джейсън, Джак, д-р Уайлд — след мен! — Нина не се изненада, когато двамата гардове продължиха с тях.
Изглеждащата до преди малко неразбиваема стена сега представляваше дупка. Големи парчета от изкъртената врата се търкаляха по земята. Другата врата бе още на мястото си, макар и сериозно повредена.
Отвъд се простираше тъмнина.
Куобрас прекрачи отломките и ги поведе към нещо, което се оказа плавен наклон, водещ дълбоко в сърцето на планината.
Въздухът беше студен и за изненада на Нина свеж, в него не се усещаше застоялост, не лъхаше на влага и стара плесен, които тя свързваше с останали задълго затворени помещения. По всяка вероятност имаше и друг вход, или поне някакъв начин, по който външният въздух влизаше.
Както и входната зала, дългият тунел беше разширен от съществуващ естествен проход. Като се имаше предвид дължината му, сигурно бе отнело години, за да бъде прокопан.
Както и онова, което лежеше пред тях…
