Погледът му срещна здравото око на Старкман. Онзи се ухили — и сряза въжето на Чейс с едно-единствено, премерено движение.
— О, мамка му! — успя единствено да изрече Чейс, докато летеше стремглаво надолу към зеления покров от дървета.
Въжето бе още в лявата му ръка. За части от секундата, преди да достигне най-високите листа, Чейс се освободи от оръжието си и хвана черния найлон с две ръце.
Последва сблъсъкът с клоните — всеки следващ по-твърд от предишния. Един клон се удари в рамото му и той преметна въжето през него.
Внезапно се почувства освободен и продължи да пада, нямаше нищо между него и земята…
Въжето изплющя и се опъна.
Стисна го с ръце и извика, когато то охлузи до кръв кожата му. Движението му се забави, после още, почти спря…
Отрязаният край се изплъзна от хватката му. Той започна да пада, листакът се втурна сякаш право към него…
Удар.
И после чернота.
Далечен глас, отекващ през тръба, казваше нещо познато…
Името му!
— Еди? — Женски глас, приближаваше. — Еди!
Чейс отвори очи. Можеше да съзре късчетата сумрачно небе между листата на дърветата непосредствено над себе си.
Отне му няколко секунди да оформи думите в съзнанието си:
— Просто паднах! — понечи да каже той, като се опитваше да седне.
И веднага съжали. Всеки мускул в тялото го болеше, сякаш го бяха пребили. Той се срути отново на земята с глух стон.
— Еди!
— Нина? — Той присви очи срещу лицето над себе си, което го гледаше тревожно. — Господи, красива си…
— Е, поне още може да вижда — произнесе друг глас. Зад Нина се появи Кари и го погледна, преди да вдигне очи нагоре към дърветата. Листата падаха над тях като зелен сняг. — Трябва да е било над двайсет метра височина…
— Мили боже! — Нина се наведе още по-близко. — Не мога да повярвам, че е оцелял.
— Нужно е повече, за да ме убие, док — каза той и се насили да се усмихне. Дори лицевите мускули го боляха.
Тя го гледа известно време, смесица от чувства премина по лицето й, преди внезапно да го удари през гърдите.
— Глупак такъв! Абсолютен, пълен идиот! Какво, по дяволите, си мислеше? Защо го направи? Да не би да не си с всичкия си?
— О, о! Списъкът е дълъг… — Чейс внимателно надигна глава. Болеше го цялото тяло, но явно нямаше никакви счупвания. Е, с изключение на носа му.
За изумление на Нина и Кари, той се разсмя, хриптящ кикот на облекчение, че е жив.
— Исусе. Това наистина, ама наистина боли. А дори не съм пипнал мръсника! — Лицето му се разкриви, когато бавно седна; Нина коленичи да му помогне. — Какво се е случило? Колко време съм бил в безсъзнание?
— Не много — каза Кари. — Хеликоптерът го няма, отлетя на североизток.
— Може да имаш мозъчно сътресение — предупреди го Нина. — Не мърдай.
Чейс видя нещо, което на мига премахна болката.
— Мисля, че това е най-малкото, за което трябва да се тревожим — произнесе той много бавно.
Нина проследи погледа му. И замръзна.
Бяха заобиколени от индианци.
Нина и Кари, които подпираха Чейс, бяха подкарани към селището.
Макар да не бяха отявлено агресивни — поне засега! — Нина можеше да каже, че индианците са разгневени. Едва ли бе изненадващо, като се имаше предвид броя на убитите, на разрушените домове и пазения непокътнат в продължение на толкова векове храм, сега в димящи руини. Тя бе изненадана, че изобщо са живи.
Изненадата й нарасна, когато стигнаха до селото. Беше запален огън и Ди Салво лежеше близо до него, все още жив и в съзнание. Напоените му с кръв дрехи бяха разрязани и от тях — направена превръзка за раните. Близо до него стоеше Кастил и с помощта на Филби оказваха първа помощ на един индианец.
— Едуард! — извика той, когато групата приближи. — Мили боже! Жив си!
— Засега — изхриптя Чейс.
— Ние пък имаме няколко нови приятели. Е, може би „приятели“ не е съвсем точната дума. — Кастил кимна към индианците.
— Какво стана?
— Когато ни видяха да се бием с Джейсън и хората му, явно са променили мнението си за нас. Как се казваше: „Врагът на моя враг е мой приятел“? Наивно, може би, но ни спаси живота.
Нина погледна индианците. Някои от тях се занимаваха със съоръженията, взети от екипа на Старкман, събираха ги на купчини и както изглежда, ги маркираха с парчета от дървесна кора, прилична на пергамент. Куршумите предизвикаха особен интерес; две от жените ги измъкваха от магазините с пръсти, държейки блестящите гилзи близо до огъня.
— Дали е добра идея да им позволим да си играят по такъв начин с патроните?
— По-добре, отколкото със заредени оръжия — изсумтя Чейс. — Как е Агналдо?
Кастил погледна към пациента си.
— Трябваше да го застрелям, но все още може да ни превежда. Едуард, трябва да се обадим за помощ. Сигурен съм, че корабът е разрушен и че капитан Перез и Хулио са мъртви.
— О, не! — поклати глава Нина. — Почакайте, ако „Нереида“ е разрушена, как ще се обадим за помощ?
Чейс се опита да изобрази нещо, прилично на усмивка.
— По същия начин, по който поръчваме пица. Ще телефонираме. В една от раниците има сателитен телефон.
