— Всичко това е много хубаво — сопна се Филби с изтънял от отчаяние глас, — но аз ли съм единственият загрижен, че тази безценна археологическа находка току-що беше буквално издухана? Бяха по-лоши и от талибани!
— Ти не видя дори интериора, Джонатан — каза Нина тъжно. — Беше невероятен. Копие на Храма на Посейдон, точно както го описва Платон. Имаше дори карта, която показва местонахождението на Атлантида…
Гласът й секна.
— За съжаление, твоите въоръжени приятелчета избягаха — каза Филби. Тя го игнорира, замислена за онова, което бе видяла във вътрешността на храма.
— Картата… Атлантида определено е в Залива на Кадиз — настоя Нина. — Човекът на Старкман със сигурност греши. Атлантите са били в състояние да преплават целия океан — няма начин иначе картата им да се окаже на стотици мили разстояние от техния дом! Явно пропускаме нещо, нещо, свързано с атлантската… система… — Тя обърна очи към жените, които брояха патроните. Именно начинът, по който го правеха, привлече вниманието й и насочи мислите й в неочаквана посока.
Тя отиде при Ди Салво и се наведе към него.
— Агналдо? Чуваш ли ме?
Лицето му бе плувнало в пот, но той още бе в състояние да отговаря, въпреки успокоителното.
— Чувам те. Какво има?
— Моля те да преведеш нещо.
— Ще направя всичко възможно… Какво искаш да кажа?
— Първо искам да разбера дали е добре да отида до онези жени и да видя какво пишат. — Ди Салво колебливо попита двамата оцелели старейшини и кимна на Нина, след като получи отговор. С вдигнати ръце, тя предпазливо се приближи до жените. Те реагираха с изненада и малко страх, но не отне много време да убеди едната от тях да й позволи да разгледа бледото парче дървесна кора.
Предположението й се оказа правилно: беше етикет. Тя го вдигна към светлината на огъня, за да разгледа по-добре зацапаните символи, след това забеляза една химическа факла сред екипировката. Наведе я и тя светна с ярка синя светлина. Индианките отскочиха, но след малко се върнаха, хипнотизирани. Останалите членове на племето се приближиха и се скупчиха, очаровани от гледката. Нина им се усмихна успокоително, след което насочи вниманието си към цифрите.
Кари се присъедини към нея.
— Какво е това?
— Помниш ли как смятах, че атлантската цифрова система използва за основа осмицата? — започна Нина, прокарвайки върха на пръста си по колоните, като внимаваше да не зацапа знаците от въглен. — Но това не проработи в Предизвикателството на Ума, нали така? И статуите на Нереидите в храма — според Платон би трябвало да са сто, но ти преброи седемдесет и три.
Кари кимна.
— Разбра ли защо?
— Не съм сигурна… — Нина погледна куршумите на земята. Имаше купчина празни магазини до тях. Тя вдигна един. — Еди! Колко патрона побира един такъв?
— Такъв ли? Трийсет.
— Значи тук има над сто куршума, добре… — Тя вдигна един куршум. — Да видим…
Тя се приближи до най-близко стоящата индианка и я погледна приятелски. Жената реагира с подозрение, но не се отдръпна, когато Нина взе парче въглен и празно парче дървесна кора. След това изписа върху него черта, посочи я и вдигна вежди въпросително.
— Едно, да? Едно?
Жената я гледа озадачено известно време, преди внезапно да се усмихне, казвайки нещо.
— Тя каза „да“ — преведе Ди Салво.
— Страхотно! Хубаво… — Нина се върна и взе шепа куршуми, пусна ги до коленете си, след това вдигна два от тях върху дървесната кора и направи втора резка до първата. — Две?
Жената отново кимна. Нина добави още шест куршума и отбеляза още черти. Осем малки отметки в една линия…
Поредно кимване. Нина се усмихна, взе девети куршум, сложи го до първата редица и добави нова чертичка.
— Девет?
Жената поклати глава. Нина изтри деветата отметка, след което начерта едно обърнато V и посочи отново куршумите.
— Девет?
Второ поклащане на главата, този път съпроводено с леко раздразнено изражение и нещо, което прозвуча като подигравателен коментар от останалите индианци. Няколко от тях се подсмихнаха, както направи и Ди Салво.
— Какво казват? — попита Нина.
— Не могат да повярват, че не знаеш да броиш — отвърна той, развеселен въпреки слабостта си.
Жената взе парчето въглен от ръката й и добави един отделен знак от лявата страна на символа, след това посочи към деветте куршума.
— Значи това е девет? — произнесе замислено Нина.
— Какво разбра? — не издържа Кари.
— Човекът на Старкман смяташе, че сложното ударение означава деветка — каза Нина, а умът й препускаше. — Но не е така, започнах да го осъзнавам, когато видях начина, по който броят. Те не използват пръстите си — използват празните разстояния между тях. Вижте. — Тя махна един куршум от купчината, след това сложи пръст между палеца и показалеца на другата си ръка. — Едно. — Индианката я гледаше, без да е сигурна какво прави. Нина сложи втори куршум до първия и потупа кожата между палеца и показалеца си отново, после между показалеца и средния пръст. — Едно, две?
Жената кимна и се усмихна. След това вдигна двете си ръце, използвайки бързо кутретата, за да изброи разстоянията между останалите пръсти, докато стигна осем.
