Нямам истински дълбока мисъл по този повод. Впрочем, как да ти хрумне дълбока мисъл, когато сродната ти душа почива в хладилника на болницата? Но знам, че и двамата внезапно спряхме, въздъхнахме дълбоко и застанахме под топлите лъчи на слънцето, заслушани в музиката, идваща отгоре. „Мисля, че Рьоне щеше да хареса този момент“, каза Какуро. И постояхме още няколко минути, погълнати от музиката. Бях съгласна с него. Но защо?
Като си мислех за това тази вечер със смазано сърце и стомах, си казах, че в крайна сметка животът е може би точно това: много отчаяние, но и няколко мига красота, когато времето не е вече същото. Сякаш нотите на музиката са скоба във времето, прекъсване, едно другаде тук, едно винаги в никога. Да, това е. Едно винаги в никога.
Не се бойте, Рьоне, няма да се самоубия и нищо няма да подпаля.
Заради вас отсега нататък ще преследвам всяко винаги в никога.
Красотата в този свят.
