"Казвам се Рьоне. На петдесет и четири години съм. От двайсет и седем години съм портиерка в къщата на ул. «Грьонел» №7, красив богаташки дом. Вдовица съм, дребна, грозна, пълничка, имам мазоли на краката и ако съдя по някои неприятни за самата мен утрини, от устата ми се носи дъх на мамут. Тъй като рядко съм приветлива, макар и винаги учтива, не ме обичат, но ме търпят, защото отговарям напълно на представата, превърната в парадигма от натрупванията в общественото съзнание, за портиерка в жилищна кооперация." "Аз съм на дванайсет години, живея на ул. «Грьонел» №7 в тузарски апартамент. Въпреки това, въпреки целия този късмет и всичкото това богатство, знам много отдавна, че крайното ни предназначение е бурканът за рибки. Откъде го знам ли? Работата е там, че съм много интелигентна. Нещо повече, изключително интелигентна. Затова взех решението си: в края на тази учебна година, в деня, в който ще навърша тринайсет години, на 16 юни, ще се самоубия." Мюриел Барбери е родена през 1969 г. В Казабланка. Завършва елитно висше училище в Париж и преподава философия. Заема пето място в класацията на най-популярните писатели в света за 2008 г. "Елегантността на таралежа" е вторият й роман, с който тя оглавява списъка на бестселърите във Франция в продължение на 30 седмици и две години след издаването му неизменно е сред най-търсените автори. За една година романът е преведен в целия свят, претърпява 50 издания и се продава в милионни тиражи. След излизането му М. Барбери се преселва в Япония. "Формулата, която накара повече от половин милион читатели във Франция да се влюбят в «Елегантността на таралежа», съдържа между другите съставки на рецептата тънък хумор, възвишени чувства, изключителна литературна ерудиция, изтънчен и значителен литературен вкус". (La Repubblica)
На Стефан, с когото написах тази книга
— Маркс променя напълно моя светоглед — заяви тази сутрин малкият Палиер, който обикновено никога не говори с мен.
Антоан Палиер, благоденстващ наследник на стара индустриална династия, е син на един от моите осем работодатели. Макар и последна издънка на едрата буржоазия — която се възпроизвежда само с чисти и непорочни напъни, — той сияеше от откритието си и ми го съобщаваше инстинктивно, без за миг да го е грижа дали ще го разбера. Какво ли знаят трудовите маси за творчеството на Маркс? Прочитът му е труден, езикът — книжовен, стилът — изтънчен, тезите — сложни.
И точно тогава едва не се издавам по най-глупашки начин.
— Трябва да прочетете
За да се разбере Маркс и защо той греши, трябва да се прочете
— Който сее желание, жъне потисничество — на път съм да прошепна аз, сякаш само котаракът ми ме слуша.
Но Антоан Палиер, в чиито отвратителни едва наболи мустаци няма нищо котешко, ме гледа озадачен от странните ми думи. Както става винаги, спасява ме неспособността на човешките същества да повярват на онова, което разчупва рамките на жалките им умствени навици. Една портиерка не чете
— Много поздрави на майка ви — промърморвам аз, затваряйки вратата под носа му. Надявам се, че силата на хилядолетните предразсъдъци ще прикрие несъответствието между двете фрази.
Казвам се Рьоне. На петдесет и четири години съм. От двайсет и седем години съм портиерка в къщата на ул. „Грьонел“ №7, красив богаташки дом с вътрешен двор и градинар, разделен на осем свръхлуксозни апартамента, всеки от тях обитаван и с гигантски размери. Вдовица съм, дребна, грозна, пълничка, имам мазоли на краката и, ако съдя по някои неприятни за самата мен утрини, от устата ми се носи дъх на мамут. Не съм учила, винаги съм била бедна, невзрачна и незначителна. Живея сама с котарака си, голям и ленив мъжкар, чиято единствена особеност е, че лапите му вонят, когато се ядоса. И той, и аз не полагаме никакви усилия да се включим в хоровода на себеподобните си. Тъй като рядко съм приветлива, макар и винаги учтива, не ме обичат, но ме търпят, защото отговарям напълно на представата, превърната в парадигма от натрупванията в общественото съзнание, за портиерка в жилищна кооперация, тоест явявам се едно от многото колелца на голямата всемирна илюзия, според която животът има смисъл и той може да бъде разгадан. И след като някъде е написано, че портиерките са стари, грозни и несговорчиви, на фронтона на същия този глупав небосвод е отбелязано с огнени букви, че въпросните портиерки имат големи лениви котараци, които дремят по цели дни върху възглавници с плетени на една кука калъфки.
Пак на същото място се казва, че портиерките гледат безкрайно телевизия, докато тлъстите котараци спят, и че входът на кооперацията трябва непременно да смърди на манджа, зелева чорба и фасул с наденички. Имам нечувания късмет да съм портиерка в елитно жилище. Беше ми така унизително да се принуждавам да готвя тези отвратителни ястия, но намесата на господин Дьо Броли, държавният съветник от първия етаж, намеса, вероятно представена от него на съпругата му като учтива, но непреклонна и която имаше за цел да прогони от общото ни съществуване тези плебейски миризми, бе за мен огромно облекчение, което прикривах доколкото можех под привидността на едно принудително подчинение.
