Елементарните частици полностью

На автобусната спирка в Карпантра ги посрещна един немощен, болен човек. Син на италиански анархист, емигрирал в Съединените щати през двайсетте години, Франческо ди Меола без съмнение бе от материална гледна точка преуспял човек. Подобно на Серж Клеман, младият италианец бе осъзнал, че краят на Втората световна война поставя началото на един съвършено нов свят и че дейности, които дълго време са били смятани за елитарни или маргинални, ще придобият значителна икономическа тежест. Докато бащата на Брюно бе инвестирал в пластичната хирургия, Ди Меола се бе заел с производството на грамофонни плочи; несъмнено някои спечелиха много повече пари от него, но това не му попречи да получи своя съвсем нелош дял от пая. Към четирийсетата си година, подобно на мнозина калифорнийци, той предвиди надигането на нова вълна, много по-мощна от обичайните модни движения, на която предстоеше да помете цялата западна цивилизация; ето защо в своята вила в Биг Сур той се сближи с личности като Алън Уотс, Паул Тилих, Карлос Кастанеда, Абрахам Маслоу и Карл Роджърс. По-късно има щастието да се запознае с Олдъс Хъксли, същинския основател на новото движение. Грохналият и полусляп Хъксли едва му обърна внимание, но тази среща остави у него незаличима следа.

Самият той не бе съвсем наясно с причините, които го накараха да напусне Калифорния през 1970 година и да купи имение в Горен Прованс. Едва по-късно, почти на прага на смъртта, той реши, че по силата на някаква неясна вътрешна нужда е искал да умре в Европа, но навремето мотивите му бяха значително по-повърхностни. Събитията от 1968 година го бяха впечатлили и когато движението хипи в Калифорния започна да запада, той си каза, че нещо би могло да се направи с европейската младеж. Джейн го насърчи в това му намерение. Френската младеж беше доста задръстена, скована от голисткия патернализъм, но според него бе достатъчна само една искра, за да се разрази пожар. От няколко години най-голямата наслада на Франческо бе да пуши марихуана в компанията на момичета, привлечени от духовния ореол на движението, а после да спи с тях сред будистки символи и ухание на тамян. Момичетата, които пристигаха в Биг Сур, бяха обикновено малки глупави протестантки и поне половината от тях бяха все още девствени. Към края на шейсетте години притокът започна да пресъхва. Тогава той реши, че може би е време да се завърне в Европа; мисълта за завръщане бе странна за самия него, след като бе напуснал Италия на петгодишна възраст. Баща му бе не само революционен активист, но и културен човек, естет, влюбен в красивото слово. Това вероятно бе оставило своите следи. В крайна сметка той винаги бе смятал, че американците са малко или повече глупави.

Беше все още красив мъж, с изваяно мургаво лице, дълги бели коси, гъсти и къдрави; вътре в организма му обаче клетките бяха започнали да се размножават безпорядъчно, да нарушават генетичния код на съседните клетки, да отделят токсини. Мненията на специалистите, при които бе ходил на преглед, се разминаваха в много отношения, но бяха единодушни в едно, най-важното: предстоеше му скоро да умре. Неговият рак не можеше да се оперира и щеше неизбежно да продължава да развива метастази. Повечето лекари предвиждаха тиха агония, без физически страдания до самия край с помощта на известен брой медикаменти. И действително, до този момент единственото, което чувстваше, бе силна обща отпадналост. Въпреки това не можеше, не искаше да се примири с подобна съдба. У съвременния западен човек дори когато се чувства здрав, мисълта за смъртта присъства като фонов шум, който постепенно изпълва мозъка с отпадането на плановете и желанията. От година на година този шум става все по-натрапчив и може да бъде сравнен с глух тътен, придружен понякога от скърцане. През други епохи фоновият шум се е състоял в очакване на царството небесно; днес той не е нищо повече от очакване на смъртта. Това е.