Елементарните частици полностью

Направих пауза. Стиховете бяха развълнували момичетата, ясно усещах това, цареше абсолютна тишина. Беше последният урок; след половин час щях да се кача на влака, за да се прибера при жена си. Изведнъж от дъното на стаята се чу гласът на Бен: «Хей, мой човек, на теб в главата ти е заседнала смъртта!» Каза това високо, но в тона му нямаше предизвикателност, а дори нотка на възхищение. Така и не разбрах дали това се отнасяше за Бодлер или за мен; освен това като «коментар на текста» никак не беше зле. Все пак трябваше да реагирам по някакъв начин. Казах само: «Напуснете». Той не помръдна. Изчаках трийсет секунди; бях се изпотил от страх, усещах, че скоро няма да мога да произнеса нито дума; въпреки това намерих сили да повторя: «Напуснете». Той стана, събра бавно нещата си и тръгна към мен. Във всеки силов сблъсък има един благословен момент, една вълшебна секунда, когато застиналата в готовност мощ на двамата противници сякаш се изравнява. Той спря пред мен, беше с цяла глава по-висок и за момент помислих, че ще ме зашлеви, но нищо подобно не се случи и той спокойно се отправи към вратата. Бях спечелил победа. Незначителна победа, защото на другия ден той отново беше в час. Изглежда, беше разбрал нещо, сигурно беше доловил някой от моите погледи, защото по време на урока започна да пуска ръка на приятелката си. Повдигаше й полата и пъхаше ръка колкото се може по-нагоре между бедрата; после поглеждаше към мен с усмивка и съвсем невъзмутимо. Желаех тази мацка до безумие. През целия уикенд писах памфлет с расистко съдържание в състояние на непрекъсната ерекция; в понеделник позвъних в редакцията на «Енфини». Този път Солерс ме прие в своя кабинет. Беше весел, духовит, също както по телевизията, дори повече. «Вие сте неподправен расист, чувства се, че ви идва отвътре, и това е добре. Бум-бум!» С изящно движение на ръката извади лист, където беше отбелязал в полето един пасаж: «Завиждаме на негрите и им се възхищаваме, защото се стремим като тях отново да се превърнем в животни, животни с огромен член и миниатюрен мозък на влечуго, придатък към члена». Той шеговито размаха листа. «Силно, възвишено, аристократично. Имате талант. На места обаче сте повърхностен, подзаглавието не ми хареса чак толкова: Хората не се раждат расисти, те стават такива. Заобикалките, иносказанията не са дотам… Хм…» Лицето му помрачня, но той размаха цигарето и отново се усмихна. Същински клоун, любезен до невъзможност. «Не се усещат някакви влияния и не стигате до крайности. Така например не сте антисемит!» Той изрови друг пасаж: «Единствени евреите не страдат от това, че не са негри, защото отдавна са избрали пътя на разума, на чувството за вина и на срам. Нищо в западната култура не може да се сравни, нито дори да се доближи до онова, което евреите са успели да постигнат върху основата на чувството за вина и срам; ето защо към тях негрите изпитват особена ненавист». С блажено изражение той се облегна назад и кръстоса ръце зад главата си; за момент си представих как вдига крака върху бюрото, но все пак това не се случи. Отново се наведе напред, не го свърташе на едно място.

— И така, какво ще правим?

— Нямам представа, бихте могли да публикувате моя текст.

— Уха! — прихна той, сякаш бях казал някаква шега.

— Да публикуваме това в «Енфини»? Мили приятелю, давате ли си сметка какво говорите?… Сам знаете, че не сме във времето на Селин. Има теми, по които човек не може да пише каквото му скимне… Подобен текст може да ми докара сериозни неприятности. Да не мислите, че и така си нямам достатъчно главоболия? Това, че работя в издателство «Галимар», означава ли, че мога да правя каквото ми дойде наум? Не, не, трудно ще е, трудно. А нещо друго носите ли ми?