Стори ми се искрено изненадан, че не съм му донесъл друг текст. Неприятно ми беше, че съм го разочаровал, много ми се искаше да бъда неговият «мил приятел», да ме заведе на танци, да ме почерпи уиски в «Пон Роял». Когато се озовах на тротоара, преживях момент на остро отчаяние. По булевард «Сен Жермен» минаваха жени, вечерта беше топла и аз си дадох сметка, че никога няма да стана писател; дадох си сметка също така, че изобщо не ми пука. Само че как щях да я карам занапред? Сексът ми струваше половината заплата и беше същинско чудо, че Ан все още не се бе досетила за нищо. Бих могъл да стана член на Националния фронт, но имаше ли смисъл да ям кисело зеле заедно с разни тъпаци? Така или иначе, малко жени бяха от десницата, а дори и да имаше такива, сигурно спяха с парашутисти. Творението ми беше пълна безсмислица и аз го захвърлих в първото кошче за смет. Налагаше се да запазя позицията си на «ляв хуманист», бях дълбоко убеден, че това е единственият ми шанс да спечеля. Седнах на терасата на кафене «Ескюриал». Пенисът ми бе горещ, болезнено подут. Изпих две бири и се отправих пеша към къщи. Докато прекосявах Сена, се сетих за Аджила. Тя беше от десети клас, на който преподавах, арабка, дребна и много красива. Добра ученичка, сериозна, тя беше изпреварила с една година съучениците си. Имаше кротко, умно лице, без каквато и да било насмешливост в изражението; личеше, че взема присърце учението. Нерядко момичета като нея живеят в среда на зверове и убийци и затова и най-малкото внимание е достатъчно. У мен отново започна да се пробужда надежда. През следващите две седмици често говорех с нея, виках я да излезе на дъската. Тя не отбягваше погледите ми и сигурно не виждаше в държанието ми нищо странно. Беше началото на юни и се налагаше да побързам. Докато се връщаше на мястото си, гледах стегнатото й в джинсите задниче. Толкова ми харесваше, че престанах да ходя по проститутки. Представях си как членът ми прониква в нежните букли на дългите й черни коси; дори онанирах над едно от писмените й съчинения.
В петък, на 11 юни, пристигна с къса черна поличка, занятията приключваха в шест часа. Седеше на първата редица. В момента, когато кръстоса крака под чина, едва не припаднах. До нея седеше една блондинка, която си тръгна веднага след като би звънецът. Станах и сложих ръка върху нейната папка. Тя остана на мястото си, изглежда, изобщо не бързаше. Всички ученици излязоха и в стаята се възцари тишина. Държах в ръка папката с писмените й работи и дори успях да прочета няколко думи:
