— Ако ти нямаш съмнения, и аз нямам.
За част от секундата в изражението му настъпи лека промяна, толкова мимолетна, че се поколебах дали в действителност я бях видяла.
В следващия момент ме отведе до леглото и двамата седнахме в крайчеца му, хванати за ръце. Оброних глава на рамото му в очакване да каже нещо. Нали точно това признание бе чакал толкова време? Само че не проговори. От гърдите му се изтръгнаха единствено няколко въздишки, наситени с откровено щастие, които успяха да поразсеят напрежението ми.
След известно време — вероятно защото никой от двама ни не знаеше какво да каже — Максън изопна гръб.
— Май е най-добре да тръгвам. Ако ще каним всички семейства на тържеството, трябва да се захвана с организацията.
Вдигнах глава с усмивка, все още главозамаяна от радост, задето скоро щях да прегърна мама, тате и Мей.
— Още веднъж… благодаря ти.
Изправихме се заедно и тръгнахме към вратата. Стисках здраво ръката му. Поради една или друга причина се боях да я пусна. Усещах споделените ни мигове някак крехки и се опасявах, че и с най-лекото сътресение могат да рухнат.
— Ще се видим утре — обеща ми той шепнешком на милиметри от лицето ми. Гледаше ме с такава всеотдайност, че се почувствах глупаво заради цялата си мнителност. — Прелестна си.
След като си тръгна, затворих очи и разиграх наново в съзнанието си всяка случка от кратката ни среща: пълния му с обожание поглед, игривите усмивчици, сладките целувки. Преживявах ги отново и отново, докато се приготвях за лягане, питайки се дали и Максън правеше същото.
— Браво, госпожице. Не спирайте да сочите към скиците, а вие, останалите, опитайте да не гледате към мен — инструктира ни фотографът.
Беше събота и всички момичета от Елита бяха освободени от задължителните занятия в Дамския салон. На закуска Максън беше съобщил новината за хелоуинското тържество, а до следобеда прислужничките ни вече бяха започнали работа по моделите на маскарадните ни костюми. Естествено, фотографите документираха целия процес.
Точно в онзи момент се стараех да изглеждам непринудено, докато преглеждах моделиерските рисунки на Ан, а другите ми прислужнички позираха зад масата с парчета плат, кутийки с пайети и абсурдни количества пера.
Фотоапаратът щракаше и светкавицата му проблясваше, докато се подреждахме в няколко различни конфигурации пред обектива. Тъкмо се канех да вдигна парче златиста материя до лицето си за следващата поза, когато забелязах, че си имаме гост.
— Добро утро, дами — поздрави Максън на влизане през отворената врата.
Несъзнателно поизпънах гръб и усетих как усмивката превзема лицето ми.
Фотографът улови реакцията ми, преди да се обърне към Максън.
— Ваше Височество, както винаги е удоволствие да ви видя. Имате ли нещо против да ви снимам с тази млада дама?
— За мен ще е чест.
Прислужничките ми отстъпиха назад, а принцът взе няколко от скиците с дрехи и се долепи до гърба ми, като държеше отпред пред двама ни листовете с едната си ръка, а с другата ме прихвана ниско през кръста ми. Допирът му беше повече от красноречив. Виждаш ли — сякаш ми казваше той, — скоро ще те докосвам така пред целия свят. Не се тревожи за нищо.
Фотографът ни направи няколко снимки, после тръгна към следващото момиче в списъка си. Чак тогава осъзнах, че и прислужничките ми се бяха изнизали незабелязано.
— Прислужничките ти са изключително талантливи — коментира Максън. — Измислили са впечатляващи модели.
Опитах да се държа естествено с Максън, но всичко се беше променило едновременно и към по-добро, и към по-лошо.
— Нали? Попаднала съм в сигурни ръце.
— Спря ли се на някой от костюмите? — попита той, разстилайки листовете по бюрото ми.
— Засега клоним към птичката. Явно ги е вдъхновила висулката на колието ми — отбелязах аз и докоснах фината сребърна верижка. Герданчето с пойна птичка ми беше подарък от татко и предпочитах да нося него вместо тежките бижута, подсигурени от кралското семейство.
— Колкото и да ми е неприятно да ти го кажа, Селест също се е насочила към птичата тематика. Стори ми се ужасно ентусиазирана.
— Не е страшно — свих рамене аз. — И бездруго не си падам особено по перушината. — Внезапно усмивката ми посърна. — Чакай малко. Бил си при Селест?
Той кимна.
— Посетих я, колкото да си разменим по няколко думи. Опасявам се, че и на теб не мога да отделя много време. Баща ми не е особено впечатлен от идеята ми, но понеже Изборът още е в ход, разбира, че малко празничен дух няма да навреди. Пък и е съгласен, че този вариант за среща с роднините е доста по-приемлив предвид обстоятелствата.
— Какви обстоятелства?
— Настоява за елиминация, която по план трябва да се състои след срещата ми със семействата на участничките. Колкото по-скоро, толкова по-добре, ако питаш него.
