Не знаех, че отстраняването на някое от момичетата беше част от графика на тържеството по случай Хелоуин. Очаквах просто едно зрелищно парти. Тази идея ме обезпокои леко, макар и да си казвах, че нямам причина за безпокойство. Не и след снощния ни разговор. Много пъти бяхме общували, но по-откровен момент не бяхме преживявали заедно.
Без да откъсва поглед от скиците, Максън заяви отнесено:
— Е, май е най-добре да продължа с обиколката си.
— Само толкова време ли ми се полага?
— Не се бой, скъпа. Ще се видим на вечеря.
Да — помислих си, — но на вечеря ще се видиш с всички ни.
— Всичко наред ли е? — попитах го.
— Разбира се — отговори той и ми даде бърза целувка. По бузата. — Налага се да тръгвам. До скоро виждане.
Както се беше появил, така и изчезна… ненадейно.
Броено от неделя, до партито по случай Хелоуин оставаха осем дни и в двореца се вихреше бурна дейност.
С момичетата от Елита и кралица Амбърли прекарахме понеделнишката сутрин в дегустация на храни и подбор на празничното меню. Дотогава не ни бяха възлагали по-приятна задача. Същия следобед обаче Селест изчезна от Дамския салон за няколко часа. Като се върна към четири, заяви на всеослушание „Максън ви изпраща поздрави".
Във вторник посрещнахме далечни роднини на кралското семейство, които прииждаха в града заради предстоящия празник. Сутринта на същия ден гледахме през прозореца как Максън дава на Крис урок по стрелба с лък в градината.
По време на храненията трапезарията гъмжеше от подранили гости, но Максън често отсъстваше, което важеше и за Марли и Натали.
С всеки изминал ден изпитвах все по-голямо унижение. Бях допуснала грешката да разкрия чувствата си пред Максън. Колкото и да ми се бе обяснявал в любов, не вярвах да проявява истински интерес към мен, щом първичният му инстинкт беше да прекарва повече време с други жени.
До петък вече почти бях загубила надежда. След заснемането на бюлетина седях пред пианото в стаята си и се молех Максън да ме посети.
Той обаче не дойде.
С настъпването на събота опитах да прогоня черните мисли от съзнанието си, тъй като сутринта трябваше да занимаваме наплива от гостенки в Дамския салон, а следобед да се явим на поредния урок по танци.
Слава богу, че семейството ми бе избрало музиката и изобразителното изкуство от занаятите на Пета каста, защото бях отчайваща танцьорка. Отстъпваше ми единствено Натали. И за да е пълен ужасът ми, Селест се оказа същинско въплъщение на грацията. Учителите често я молеха да помага на останалите момичета в салона, в резултат на което Натали едва не изкълчи глезена си, благодарение на злонамерения подход на Селест.
С типичната си змийска лукавост Селест обвини двата леви крака на Натали за несгодите и. Учителите u повярваха, а Натали обърна всичко на смях. Възхищавах u се, задето не позволи на Селест да я разстрои.
Аспен присъстваше на всички уроци. По време на първите няколко го избягвах, понеже не бях сигурна дали ми се общува с него. Носеха се слухове, че на човек можело да му се завие свят от промените в работните графици на стражите. Някои умирали да участват в тържеството, докато други си имали момичета вкъщи и щели здравата да загазят, ако ги видели да танцуват с някоя красавица, особено при положение, че пет от нас скоро щяха да са свободни и доста изгодна партия за брак.
Но тъй като това беше генералната ни репетиция, когато Аспен ме доближи достатъчно, че да ме покани на танц, не му отказах.
— Добре ли си? — поинтересува се той. — Напоследък ми се струваш доста омърлушена.
— Просто съм уморена — излъгах аз. Не можех да му споделям за любовните си несгоди.
— Така ли? — усъмни се той. — Аз пък си мислех, че ми предстои да чуя някоя лоша новина.
— Какво имаш предвид? — Да не би да знаеше нещо, което аз не знаех?
Той въздъхна.
— Ако се готвиш да ми кажеш, че трябва да престана да се боря за теб, не искам да слушам.
В интерес на истината дори не се бях сещала за Аспен през последната седмица. Съзнанието ми бе така погълнато от ненавременното ми признание и погрешните ми догадки, че не оставаше място за нищо друго. А какво излизаше? Докато аз се бях тревожила, че Максън ще ме изостави, Аспен се беше тревожил, че аз ще изоставя него.
— Не е това — отвърнах мъгляво, засрамена от себе си.
Той кимна, останал поне за момента доволен от отговора ми.
— Ох!
— Опа! — казах аз. Наистина не го бях настъпала нарочно. Опитах да се съсредоточа върху танцовите стъпки.
— Прощавай, Мер, но си окаяна танцьорка. — Аспен се подсмихваше, въпреки че едва ли беше приятно да те настъпят с токче.
— Знам, знам — признах си задъхано. — Влагам голямо старание, повярвай ми!
Подскачах из салона като сляп лос, но пък компенсирах липсата на грация с
усърдие. Аспен, като един истински джентълмен, правеше всичко възможно да спаси
положението, мъчейки се да следва моя ритъм, макар и в ущърб на музикалния. Такъв си беше — винаги трябваше да е моят герой.
