И все пак охолството не е гаранция за успех. Нужни са средства, но и възможност да се разпореждаш с околните. Фактът, че нямах основа в света на политиката, не ми попречи да си спечеля предаността на хората. Всъщност бих казал, че необвързаността ми с този сектор се явява една от най-силните ми страни. Никой няма вяра на политиците, а и защо да има? Уолис от години предлага на народа празни обещания с надеждата, че някое ще вземе да се сбъдне, а е повече от ясно, че това няма да стане. Аз, от друга страна, му предлагам идеята за промяна към добро. Никакви гаранции, само зрънцето оптимизъм, че промяната е постижима. На такъв етап дори не е важно за каква промяна иде реч. Народът е толкова отчаян, че не го интересува. Дори не му хрумва да попита.
Може би ключът е да запазиш самообладание по време на паника. В момента Уолис е обект на такава омраза, че едва ли не ми е отстъпил президентското си място, а никого не съм чул да се оплаква. Мълча си, не си мръдвам пръста и нося приветлива усмивка на лицето си, докато всички наоколо потъват във все по-дълбока истерия. Един поглед към страхливеца до мен ми е достатъчен да се уверя, че бих изглеждал по-представително на подиума от него самия, стискайки ръката на премиера. А Уолис има такава отчайваща нужда любимец на народа да застане до дясното му рамо, че само две-три пресметливо формулирани уговорки ме делят от пълната власт.
Тази страна ми принадлежи. Чувствам се като момче с шахматна дъска, чиято игра върви сигурно към победа. Аз съм по-умен, по-богат и много по-квалифициран в очите на нация, която ме боготвори поради незнайни никому причини. Но докато някой реши да ги потърси, моментът ще е отлетял. Мога да правя каквото си поискам и вече няма кой да ме спре. Какво следва ли?
Мисля, че е време да срина системата. И бездруго жалката ни република вече е потънала в калта и едва диша. Истинският въпрос е „На чия страна да се причисля?". Как да придам на стремежа си облик, жадуван от нацията?
В главата ми се върти една идея. Дъщеря ми няма да одобри, но това не ме засяга. Крайно време е и тя да свърши нещо полезно.
Затворих дневника, изпаднала в пълно недоумение. На мен ли ми убягваше нещо? Коя система целеше да срине? Да се разпорежда с околните? На нуждите на народа ли се градеше уредбата на страната ни, или на нечие удобство?
Хрумна ми да се разровя из дневника, за да науча какво беше сполетяло дъщерята, но и без това бях толкова дезориентирана, че се отказах. Вместо това излязох на балкона с надеждата, че свежият въздух ще ми помогне да осмисля току-що прочетените думи.
