Вдигнах очи към небето, мъчейки се да подредя мислите в главата си, макар че дори нямах представа откъде да започна. Въздъхнах и плъзнах поглед из градината, докато той не бе привлечен от нещо бяло. Максън бродеше сам из имението. Най-накрая се беше завърнал у дома. Ризата му беше разпасана и не носеше нито сако, нито вратовръзка. Какво правеше навън по това време? Забелязах, че държеше един от фотоапаратите си. Сигурно и той не можеше да заспи от тревоги.
Подвоумих се за момент, но нима имаше с кого друг да обсъдя мъчещия ме въпрос?
— Пссст!
Той извърна глава в моя посока, търсейки източника на звука. Отново изсъсках през зъби, но този път заразмахвах и ръце, за да ме види. Като ми махна в отговор, по лицето му пробяга изненадана усмивка. Аз подръпнах ухото си с надеждата, че ще успее да види тайния ни знак. Той ми отвърна със същото. Посочих първо към него, а после и към стаята ми. Максън кимна и вдигна показалец, за да ми каже, че ще е горе след минутка. Кимнах му и като го видях да влиза в двореца, се шмугнах в стаята си.
Наметнах халата си и прокарах пръсти през косата си в опит да се приведа в що-годе нормален вид. Чудех се как да подхвана темата, тъй като реално ми предстоеше да попитам Максън дали е наясно, че ръководи правителство, чиито идеали бяха далеч по-неалтруистични от насаденото всеобщо схващане. Тъкмо започвах да се питам защо ли се бави толкова, когато на вратата се почука.
Спуснах се да я отворя, а от другата страна ме посрещна обективът на фотоапарата му, запечатвайки озадачената ми усмивка. Изражението ми премина в гримаса, разкриваща неодобрението ми към малката му шегичка, а той запечата и нея, смеейки се през цялото време.
— Ама че си смешник. Влизай вътре — наредих му и го дръпнах за ръката.
Той се подчини.
— Извинявай, не се стърпях.
— Доста се позабави — обвиних го, сядайки на ръба на леглото. Той седна на достатъчно разстояние от мен, за да застанем лице в лице.
— Трябваше да намина през моята стая. — Той щракна бурканчето с монетата и остави фотоапарата си върху леглото ми. Издаде звук, подобен на смях, и отново се обърна към мен, без да ми поднесе обяснение за отклонението си.
— Аха. Е, как мина пътуването ти?
— Странно — призна си той. — В крайна сметка стигнахме до провинциалната част на Нова Азия. Баща ми каза, че местните водели някакъв спор, но докато се отзовем, всичко се беше наредило от само себе си. — Той поклати глава. — Да си призная, стори ми се чиста загуба на време. Прекарахме няколко дни в обиколки из стари градове, мъчейки се да проведем диалог с обитателите им. Татко е доста разочарован от езиковите ми познания и настоява да уча по-усърдно. Сякаш малко ми се струпа на главата в последно време. — Въздъхна той.
— Наистина е малко странно.
— Мисля си, че беше някакво изпитание. Напоследък ми подхвърля доста такива, а понякога не успявам да ги разпозная. Може би този път е искал да тества способността ми да взимам решения или да се справям с неочаквани ситуации. Не мога да съм сигурен. — Той сви рамене. — При всички случаи несъмнено се провалих.
Умълча се за момент, заигравайки се неспокойно с ръцете си.
— Освен това държеше да обсъдим Избора. Май искаше да погледна на нещата от далеч, да придобия перспектива, или нещо такова. Честно казано, омръзна ми всички да коментират решението, което аз сам трябва да взема.
Не се и съмнявах, че виждането на краля за перспектива включваше изгонването ми от главата на Максън. Не ми убягваше начинът, по който се усмихваше на другите момичета по време на вечеря и им кимваше за поздрав по коридорите. С мен никога не го правеше. Внезапно се почувствах неловко и просто не знаех какво да кажа.
Явно и Максън не знаеше.
Прецених, че моментът е неподходящ да го разпитвам за дневника. Разсъждаваше толкова чистосърдечно по тези въпроси — метода му на управление, идеала му за крал, — че не можех да изисквам от него отговори, които далеч не бях сигурна, че има. Едно малко кътче от мозъка ми все не успяваше да се отърси от опасението, че Максън знаеше повече, отколкото беше готов да разкрие, но трябваше да намеря по-сигурни доказателства за това, преди да проговоря.
Той се прокашля и извади малък наниз мъниста от джоба си.
— Та докато обикаляхме градовете, видях ей това в уличното дюкянче на една старица. Синьо е — добави той, посочвайки очевидното. — Май харесваш синьото.
— Обожавам синьото — промълвих аз.
Погледнах малката гривничка. Преди няколко дена Максън бе кръстосвал градче в другия край на света, беше я видял в улично дюкянче… и се беше сетил за мен.
— Не нося нищо на другите момичета, така че май е най-добре да я запазим в тайна, не мислиш ли? — Аз кимнах в знак на съгласие. — Така или иначе никога не си обичала да се хвалиш пред хората. — Каза тихо.
Не можех да откъсна поглед от гривничката. Беше толкова скромна — наниз от шлифовани камъчета, които дори не бяха скъпоценни. Пресегнах се и докоснах с пръст едно от овалните мъниста, а Максън разклати гривната в ръката си, разсмивайки ме.
— Искаш ли да ти я сложа? — предложи той.
