Тя имаше големи, дълбоки очи с цвят на метличина. Лицето й с формата на сърце беше обрамчено от фин копринен воал. Косата й имаше цвета на огъня и се спускаше покрай слепоочията й, а на гърба беше завързана с панделка. Притежаваше деликатен, леко чип нос, високи скули с цвят на роза. Устата й беше широка, щедра, сочна и подканваща. Детето до нея имаше същата червена коса и сиви очи, които гледаха сънливо.
Беше ги виждал само веднъж — освен в сънищата си — преди цяла вечност, в карета пред сега разрушения параклис недалеч оттук. Но образите им бяха завинаги запечатани в паметта му. Той си напомни, че жената беше омъжена и детето беше нечий син, като се зачуди, кой ли наистина беше бащата. Морган усети как някой го стиска за лакътя и се извърна, за да види как Дънкан го гледа с доста странно изражение на лицето. Аларик го погледна извинително и събра мислите си, след което отново погледна към коридора, преди да съсредоточи вниманието си на епископите. Жената и детето бяха изчезнали.
Маклейн смъкна качулката още по-ниско над лицето си и невъзмутимо закрачи. Морган го последва, като се стараеше да наподоби възможно най-точно скромните походка и поведение на братовчед си. Епископите се изгубиха, когато свърнаха на следващата пресечка, но двамата фалшиви монаси, които ги следваха от разстояние, стигнаха до ъгъла навреме, за да видят как висшите духовници влизат в някакво помещение през една двойна врата. Аларик и Дънкан спряха неуверено недалеч оттам, за да обмислят следващия си ход.
— Знаеш ли какво има там вътре? — прошепна Морган.
Маклейн поклати глава:
— И аз никога не съм идвал тук. Може би е заседателната зала на Курията. Просто трябва да си опитаме…
Той млъкна, когато отряд войници зави зад отсрещния ъгъл и спря пред вратата, зад която бяха епископите. Един от стражите почука дискретно, но друг се огледа и забеляза двамата непознати в коридора. Като се намръщи, той каза нещо на един от другарите си и тръгна към тях. Дънкан и Аларик се спогледаха и се постараха да изглеждат колкото се може по-безвредни.
— Добър вечер, братя — поздрави войникът, като ги гледаше любопитно. — Мога ли да попитам, какво правите тук? Знаете, че нямате право да идвате в тази част на двореца, без разрешение от игумена ви.
Дънкан пристъпи напред и се поклони леко, като старателно държеше лицето си извърнато настрани.
— Имаме спешна работа с Негово Преосвещенство, епископа на Дхаса. Жизненоважно е да се срещнем с него.
— Страхувам се, че това е невъзможно, братко — отвърна войникът, като поклати глава. — Техни Превъзходителства вече закъсняват за събора.
— Ще отнеме само няколко минути — рискува да настои Маклейн и погледна към Морган, като се чудеше как ще успеят да се отърват от този. — Може би, ако може да поговорим с тях, докато вървят… знам, че ще поискат да ни видят.
— Не мисля, че това е вероятно — каза войникът, който вече започваше да се дразни от двамата настойчиви монаси. Проточилият се разговор беше привлякъл вниманието на колегите му, включително и на командира на отряда. — Както и да е, ако ми кажете имената си, бих могъл да…
— Какъв е проблемът, Селдън? — Попита офицерът, който се приближаваше бавно с няколко войника зад гърба си. — Вие братя, сигурно знаете, че не трябва да сте тук. Селдън не ви ли каза?
— О, да, сър — смотолеви Дънкан, като се поклони отново. — Но…
— Сър — намеси се един от стражите, който с подозрени гледаше към Морган. — Този мъж май крие нещо под расото си. Братко, ти…
Когато войникът тръгна към него, Аларик се дръпна инстинктивно назад, като вдигна ръка към дръжката на меча. При това движение, расото се завъртя и под него се очерта оръжието, а също така се показа върхът на ботуш, вместо на сандал, както би трябвало да бъде.
Войниците ахнаха едновременно, когато осъзнаха какво виждат и в следващия момент се втурнаха към него. Те го сграбчиха за ръцете, притиснаха го към стената и извиха ръката, с която би извадил меча. Усети, че Маклейн също е атакуван и в този момент нечия ръка го сграбчи за рамото и започна да дърпа расото му, докато то не се смъкна от него с приглушения звук на раздиращ се плат. Щом качулката падна, косата на Морган засвети като излъскан златен шлем.
— Боже в небесата, това не е монах! — ахна един от войниците, като отстъпи неволно под въздействието, което студените, сиви очи на херцога му оказваха.
