Кими отново започна да трепери. Да назове своята награда! Как би се осмелила да направи подобно нещо? И в същото време как би могла да откаже? Ако сама си определи награда, щеше да покаже алчност, която със сигурност ще й донесе заслужено наказание. Коя бе тя, че да се възползва от щедростта на един велик владетел?
Ако откаже, щеше да прояви неподчинение на неговата заповед, нагла постъпка, която ще донесе смърт не само на нея, но и на близките й, а може би дори на цялото село.
А ако поиска скромна награда? Резултатът би бил същият — смърт! Да поиска прекалено малко бе обида спрямо достойнството на владетеля. Да не би да смята, че той не е в състояние да я възнагради щедро?
Тялото й така силно се разтрепери, че Кими започна да се задушава. Каква ужасна съдба да се родиш селянин. И още по-лошо, да привлечеш вниманието на един владетел. Дали ще го удовлетвори или ще го разгневи, резултатът бе същият. Гибел. Мислено започна да рецитира нембуцу, така че когато я обезглавят, Амида Буда незабавно да я отведе в Чистата земя. Тя не осъзна, че изрича молитвата на глас, докато владетелят Генджи не заговори:
— Наму Амида Буцу — рече той, повтаряйки нейните думи. — Искаш съвет от Амида Буда ли?
— Господарю — бе всичко, което успя да каже Кими.
— Можем да почакаме известно време. Опитът ми показва, че боговете и Буда рядко отговарят с готовност на молещите се. Вярваща ли си?
— Господарю.
— Разбира се — продължи Генджи, — иначе нямаше да се захванеш с възстановяването на този манастир.
Той остана мълчалив толкова дълго време, че най-накрая Кими събра смелост да вдигне глава от земята. Генджи замислено гледаше възстановеното крило с жилищните помещения.
— Мога ли да направя едно предложение? — попита Генджи. — Приеми назначението като абатиса в този манастир. Ще се погрижа да получиш необходимите средства и работници, за да ускориш възстановяването на сградата. Отсега нататък Мушиндо ще бъде абатство вместо манастир.
— Удачно ли е, господарю? — Кими се страхуваше да противоречи на Генджи, но също се страхуваше от гнева на мистичните закрилници на тази сграда. — Според правилника на Мушиндо промяната не трябва ли да бъде направена от главния абат?
Генджи се усмихна.
— Аз съм главният абат по наследство в продължение на поколения още от създаването на това място. В началото то е било абатство, а не манастир. Старият абат Дзенген извърши промяната, а сега отменям тази промяна, преподобна абатисо.
— Господарю, аз не знам нищо за учението на Мушиндо.
— Не мисля, че има какво да се знае. Това винаги е било тайнствена и променяща се секта. Когато монахът Токукен се завърне от планините, можеш да го помолиш да те обучи. Дотогава ти възлагам да практикуваш нембуцу или каквото сметнеш за необходимо.
— Ако Мушиндо стане абатство — попита Кими, — само за жени ли ще бъде?
— Да — той хвърли поглед към Горо. — А, разбирам. До стените от външната страна ще бъде построена колиба за пазач, така че твоят помощник ще може да остане тук.
— Благодаря, господарю Генджи — Кими усети голям товар да й пада от гърдите.
Очевидно той четеше мислите на хората така добре, както и виждаше в бъдещето. Сега Горо и Кими и останалите момичета имаха истински дом, който да нарекат свой собствен. Никой нямаше да ги притеснява. Намираха се под закрилата на великия владетел на Акаока.
— Винаги си добре дошла, преподобна абатисо — рече Генджи, коленичейки и покланяйки й се ниско, като че тя беше истинска абатиса. — Не забравяй да се допиташ до свещените текстове и да си намериш подходящо духовно име. Когато някой тръгва по пътя на Буда, трябва да се прероди.
— Да, господарю. Ще го направя.
— Добре.
Кими остана в поклон дълго време. Когато вдигна очи, господарят Генджи си беше отишъл. Улисана от преживените силни емоции, тя бе забравила да му каже за свитъка.
Преди две седмици, докато бе търсила куршуми из полето вън от стените, попадна на голям, незастопорен камък. Той беше един от четирите, които формираха основите на стара сграда, съществувала преди много време. Свитъкът се намираше точно под този камък в запечатана с восък кутия, която бе останала незасегната от времето в продължение на дълги години, може би столетия. Кими погледна в кутията, намери свитъка, но не го отвори. Беше любопитна, но в същото време беше и неграмотна, така че нямаше смисъл да го отваря. Възнамеряваше да го даде на госпожа Ханако, но госпожа Ханако вече бе мъртва. Не го бе дала на господаря Генджи по-рано, защото до него се намираше онзи другият господар, който Кими никога не бе виждала. Колебаеше се дали въобще да показва свитъка пред него. Нещо в поведението му, в движението на очите, в усмивката му й напомняше на краставите жаби, които се крият в калта през дъждовния сезон и само очите им дебнат за насекоми.
