Генджи видя меча, насочен право срещу него.
В следващия миг щеше да се забие в гръдния му кош.
Видението за смъртта му, онова, което бе водило толкова много години, беше погрешно. Убийството му нямаше да се случи в далечното бъдеще. То щеше да бъде извършено в този момент.
Почувства се измамен. Трябваше да има три видения в живота си. Само две се бяха материализирали, а третото се бе оказало фатално невярно.
Разпозна ли младия убиец?
Но острието не достигна Генджи. Въпреки че то бе насочено към сърцето му, друг млад мъж се появи пред файтона със свой собствен меч.
Двамата мъже се прободоха взаимно на фона на смесилите се бойни викове и крясъци от болка. Генджи не позна неуспелия убиец, но позна защитника си.
Беше неотдавна пристигналият му син Макото.
Преподобната абатиса Джинтоку надникна в стаята за гости. Макото Старк все още спеше. Беше много нередно в абатството да отседне мъж. В старите времена — които в Япония продължиха до преди петнайсет години, в зависимост от това за кои стари дни говорим — това би било невъзможно. Но владетелят Генджи лично бе дал разрешение. Сериозният характер на нараняванията на Макото, съчетан с доблестните обстоятелства, при които той ги бе получил, изискваха изключение от правилото. Така бе казал владетелят Генджи. Имаше и нещо повече. Винаги имаше нещо повече от това, което бе казано вече.
В дадения случай то бе съвсем очевидно.
Младият мъж, за когото ставаше въпрос, беше същият, който бе направил загадъчното посещение преди няколко седмици. Той бе обсъдил общоприетата версия за прочутата битка при Мушиндо през 1861 година. Било му известно, каза той, защото родителите му са присъствали. Когато абатисата попита кои са родителите му, той каза, че това е много добър въпрос, и замина.
Появата му също говореше много. По време на първото си посещение той напомни на абатисата за някого, но тя не можа да се сети за кого. Сега приликата беше толкова очевидна за нея, че тя се чудеше как не се бе сетила веднага. Разбира се, беше много по-лесно да се види, когато той беше заедно с владетеля Генджи. Многообразието на възможните връзки между двамата беше пленително. Можеше да бъде племенник, брат или син на владетеля. От тях най-интригуващата възможност беше последната.
Ако беше син на владетеля Генджи, тогава коя бе майка му?
Той каза, че неговите родители са участвали в битката. В този ден с владетеля Генджи бяха само три жени. Една от тях, госпожа Емили, не беше възможен вариант. Тя бе родила само едно дете преди ненавременната си смърт — дъщеря. Значи оставаха госпожа Ханако и госпожа Хейко. Не можеше да е първата. Тя се бе омъжила за владетеля Хиде горе-долу по време на битката и бе дарила съпруга си с дете в рамките на една година. Владетелят Ивао, както се казваше детето, беше на години горе-долу колкото Макото, но двамата нямаха братска прилика. Това означаваше, че майката трябва да е госпожа Хейко. Възможно ли бе? Ако тя беше майката, владетелят Генджи щеше да я отведе у дома си заедно с детето. Щеше да я направи официална наложница — тогава още бяха старите времена, — ако не и да се ожени за нея. Той със сигурност нямаше да ги изпрати и двамата в Калифорния и да позволи синът му да приеме името на друг мъж, дори този мъж да му бе толкова добър приятел като Матю Старк.
Така че Макото можеше да се е объркал или лъжеше. Или абатисата пропускаше нещо много важно. Ако се налагаше да се разкрие някаква истина, тя можеше да я открие, преди той да напусне абатството. Това щеше да стане след много време, като се имаха предвид сериозните му рани. Беше цяло чудо, че не умря. Цяло щастие бе за него, че мечът бе минал покрай сърцето. За Генджи бе цяло щастие, че Макото бе въоръжен със свой меч и че убиецът не постигна целта си. Абатисата се чудеше обаче какво е правил Макото до входа на императорския дворец с меч, скрит под дрехата. Убиецът бе направил същото.
По пътя към градината на Горо абатисата срещна владетеля Генджи, който току-що бе дошъл.
Тя се поклони дълбоко и се обърна към него:
— Господарю.
— Как е днес Макото?
— По-добре, струва ми се. Работи в градината на Горо.
— Репортери безпокоили ли са ви пак?
— Не, господарю мой. Не и през последните две седмици. Може би интересът намалява. — Абатисата го каза по-скоро от любезност, отколкото от убеждение. Нейният интерес не беше намалял. Защо в такъв случай интересът на другите трябваше да намалява?
— Надявам се — въздъхна Генджи. Много не вярваше на думите й обаче.
— Отидох в двореца, за да те убия — призна Макото. Той окопаваше около храста, за да направи почвата по-рохкава.
— Ако беше останал да наблюдаваш — отговори Генджи, — другият щеше да го свърши вместо теб. — Той стоеше наблизо под сянката на един бор.
— Да.
— Защо ме защити, след като си дошъл да ме убиваш?
— Не знам — каза Макото. — Когато го видях, почувствах, че той ще ме измами и няма да мога да изпълня дълга си, а вече достатъчно бях мамен. В това няма кой знае какъв смисъл, нали? Ако някой трябваше да отнеме живота ти, това бях аз.
