Фантом полностью

Тя беше толкова красива, че на Стефан му се завиваше свят. Съвсем буквално: понякога я поглеждаше, улавяше я под някакъв ъгъл и виждаше, сякаш за пръв път, деликатната извивка на лицето й, леката руменина върху бялата й кожа, меките очертания на устните. Всеки път в такива мигове стомахът му се присвиваше, а главата му се замайваше все едно току-що бе слязъл от влакче на ужасите. Елена.

Той й принадлежеше; беше толкова просто. Като че ли стотици години бе пътувал към това единствено смъртно момиче и сега, след като го бе намерил, дългият му, предълъг живот най-после бе добил смисъл.

Макар че ти не я притежаваш, нашепна нещо в него. Не цялата. Не наистина.

Стефан отблъсна предателската мисъл. Елена го обичаше. Тя го обичаше смело, отчаяно и страстно, много повече, отколкото той заслужаваше. И той я обичаше. Само това имаше значение.

И точно в момента това сладко смъртно момиче, което той обичаше, съставяше график, по който щяха да пазят Мередит, разпределяше задълженията със спокойното очакване, че ще й се подчинят.

— Мат — каза тя, — ако утре вечер ще работиш, двамата с Аларик можете да поемете дневната смяна. Стефан ще застъпи през нощта, а Бони и аз ще го сменим сутринта.

— Би трябвало да бъдеш генерал — промърмори Стефан в ухото й и си спечели бърза усмивка.

— Не се нуждая от пазачи — възрази Мередит раздразнено. — Владея бойни изкуства, а и преди съм се срещала със свръхестественото. — На Стефан му се стори, че го изгледа за секунда и си заповяда да не се наежи под изпитателния й поглед. — Бойната ми тояга е единствената защита, от която се нуждая.

— Бойната ти тояга не би могла да те защити в ситуация като тази на Селия — изтъкна Елена. — Без намесата на Стефан, тя щеше да загине. — На дивана Селия затвори очи и отпусна глава на рамото на Аларик.

— Добре тогава. — Мередит заговори с остър, насечен тон, без да откъсва поглед от Селия. — Вярно е, че от всички нас единствено Стефан можеше да я спаси. И това е още едно доказателство, че цялата тази история да се образува група за защитата ми е абсурдна. Притежаваш ли нужната сила и бързина, за да ме спасиш от движещ се влак, Елена? А ти, Бони! — Стефан видя Бони да влиза с поднос с чаши, пълни с лимонада, но когато чу думите на Мередит, се спря и се намръщи.

Той знаеше, разбира се, че след като Деймън е мъртъв, а Силите на Елена са отнети, той е единственият, способен да защити групата. Е, госпожа Флауърс и Бони притежаваха някои ограничени магически дарби. Всъщност с госпожа Флауърс не беше точно така, поправи се Стефан. Госпожа Флауърс притежаваше доста голяма сила, ала мощта й значително бе намаляла след битката с китсуне.

И така отново се стигаше до същото: Стефан бе единственият, който сега трябваше да ги пази. Мередит може и да говореше за отговорностите си като ловец на вампири, но в крайна сметка, въпреки обучението и наследството си, тя беше просто поредната смъртна.

Погледът му огледа групата, всички смъртни, неговите смъртни. Мередит, със сериозните тъмносиви очи, излъчващи непоколебима решителност. Мат, нетърпелив и по детски наивен и смел, почтен до мозъка на костите. Бони, слънчева и сладка, ала с твърда и силна сърцевина, която навярно дори не подозираше, че притежава. Госпожа Флауърс, една мъдра жена. Аларик и Селия… е, те не бяха негови смъртни по начина, по който бяха останалите, но докато се намираха във Фелс Чърч, трябваше да са под закрилата му. Той се бе заклел да защитава човешките същества винаги, когато можеше. Ако можеше.

Спомни си как Деймън веднъж му заяви, изпаднал в един от пристъпите на опасния си, но точен хумор, с весело изражение на лицето.

— Те просто са толкова крехки, Стефан! Можеш да ги пречупиш, дори без да го искаш!

И Елена, неговата Елена. Сега тя беше уязвима като останалите. Стефан потръпна. Ако нещо й се случи, той знаеше с безпощадна сигурност, че ще свали пръстена, ще излезе на зазоряване, ще легне в тревата до гроба й и ще зачака изгрева на слънцето.

Но същият глух глас, който се бе усъмнил в любовта на Елена към него, прошепна злорадо в ухото му: Тя не би направила същото за теб. За нея ти не си всичко.

И докато Елена и Мередит, прекъсвани от време на време от Мат и Бони, продължаваха да спорят дали Мередит има нужда цялата група да я пази, Стефан затвори очи и се отдаде на спомените за смъртта на Деймън.

Стефан гледаше, глупав и неразбиращ и недостатъчно бърз, как Деймън по-пъргав и ловък от него до последно, се хвърли към огромното дърво и запрати Бони — сякаш беше пух от глухарче — извън обсега на копиевидните клони, вече летящи към нея.