Елена остана да лежи във ваната, докато водата изстина и сълзите й пресъхнаха. После стана, изпусна водата от ваната, изсуши косата си, изми зъбите си, облече нощницата си, извика „лека нощ“ на леля Джудит и Робърт и си легна. Не искаше да пише в дневника си. Не и тази нощ.
Угаси лампата и остана да лежи по гръб, вперила поглед в мрака — същия мрак, помисли си тя, черен като очите на Деймън.
Деймън беше чудовище и тя го знаеше — беше убивал, макар и не толкова безгрижно, както се преструваше; беше манипулирал хората и се бе наслаждавал на това; беше преследвал и мразил Стефан стотици години — но в същото време тя бе видяла и изгубеното малко момче, което държеше заключено в себе си. Той я бе обичал и тя го обичала, а той бе умрял.
Обичаше Стефан. Отчаяно, предано и безгранично, в това нямаше съмнение. Обичаше искреността в очите му, гордостта му, изтънчено вежливите му маниери, почтеността и интелигентността му. Обичаше го заради това че отхвърляше чудовището, спотаено в него, същото онова чудовище, тласнало толкова вампири към ужасяващи постъпки. Обичаше тъгата у него — заради миналото му, заради омразата и ревността му към Деймън, за отвратителните неща, които бе видял. Обичаше надеждата, която винаги избуяваше в него, силната воля, която Стефан притежаваше и която му позволяваше да се сражава с мрака.
Освен всичко това обичаше самия Стефан. Но се страхуваше.
Смяташе, че го познава отвътре и отвън, че може да вижда до най-дълбоките и тайни кътчета на душата му. Ала това вече не беше вярно. Не и откакто пазителите я лишиха от силите й, прекъснаха телепатичната им връзка и я превърнаха отново в обикновено момиче.
Елена се обърна и зарови лице във възглавницата. Вече знаеше истината. Без значение какво бяха направили пазителите за нея, тя никога нямаше да бъде нормално момиче. Животът й никога нямаше да е прост. Трагедията и ужасът щяха винаги да я преследват.
И последно: Елена не можеше да стори нищо, за да промени съдбата си.
— Бисквитки — оповести Аларик мрачно. — Бони мисли, че би могла да преглътне няколко бисквитки. Само за да запази силите си.
— Бисквитки, разбрах — отвърна Мередит и затършува из шкафовете в кухнята на госпожа Флауърс за купа за разбиване. Тупна върху плота голяма купа от китайски порцелан, която навярно бе по-стара от нея, и надникна в хладилника. Яйца, мляко, масло. Брашно във фризера. Ванилия и захар в шкафа.
— Я се погледни! — възкликна Аларик възхитено, когато Мередит отвори пакетче масло. — Дори нямаш нужда от рецепта. Има ли нещо, което не умееш?
— Много неща — отвърна Мередит, разтапяща се в топлината на погледа му.
— С какво мога да ти помогна?
— Можеш да вземеш друга купа за бъркане, да смесиш две чаши брашно и една чаена лъжичка бакпулвер — изреди Мередит. — Ще разбия маслото с другите съставки в тази купа, а след това ще ги смесим.
— Разбрах. — Аларик намери купа и мерилни чашки и започна да отмерва съставките. Мередит наблюдаваше силните му загорели ръце, които уверено сипваха брашното. Аларик има страхотни ръце, помисли си девойката. Раменете му също бяха хубави, както и лицето. Всъщност целият беше красив.
Осъзна, че изпива с поглед гаджето си, вместо да разбърква, и усети как страните й пламват, въпреки че никой не я гледаше.
— Ще ми подадеш ли мерилните чашки, когато свършиш с тях?
Той й ги подаде.
— Зная, че става нещо страшно и аз също искам да закрилям Бони — заяви той и се усмихна леко, — но мисля, че тя малко се възползва от ситуацията. Обича всички да я глезят.
Мат се спусна по стълбите и влезе в кухнята.
— Мисля, че Бони трябва да пийне малко чай, след като излезе от ваната — оповести той. — Госпожа Флауърс прави заклинания за закрила в спалнята на Бони, но каза, че имала смес от лайка и розмарин, които били подходящи за успокояващ чай. Трябва да сложим и мед.
Мередит се съсредоточи върху разбъркването на сместа за бисквитките, а Мат кипна вода и внимателно отмери от изсушените билки и меда, за да приготви чая според точните наставления на госпожа Флауърс. Когато най-после свърши със суетенето около напитката, Мат взе внимателно в ръка чашката и чинийката от фин порцелан.
— Я чакай, може би е по-добре да взема целия чайник — реши. — Мередит, сигурна ли си, че Бони е взела от къщи всичко, от което се нуждае? — попита, докато търсеше табла, за да ги носи.
— Остана в къщата близо половин час. Взе всичко, което искаше — отвърна Мередит, — а ако сме пропуснали нещо, сигурна съм, че госпожа Флауърс ще ни услужи.
— Добре — кимна Мат. Хубавото му лице беше напрегнато, докато взимаше таблата, без да не разлее нищо. — Просто искам да съм сигурен, че Бони ще е добре.
Излезе от кухнята и Мередит се заслуша в стъпките му нагоре по стълбата. След като се отдалечи достатъчно, за да не ги чува, двамата с Аларик избухнаха в смях.
— Да, тя определено се възползва от ситуацията и се глези — рече Мередит, когато спря да се смее.
