— Хората ли? — каза Франк. — За хората не се тревожете. Те мислят за нас това, което ние им внушаваме да мислят. Не ми е приятно обаче, че се държите така сдържано.
— Защо?
— Защото ви обичам.
— Не бива да ме обичате. Това е нередно. Не мога да се омъжа за вас. Вие сте много млад, а аз съм вече стара.
— Стига! — твърдо я прекъсна Франк. — Това няма никакво значение. Искам да станете моя жена. Ще настоявам докрай, затова по-добре кажете кога ще се оженим?
— Що за безумие! — възкликна тя. — Знаете, че няма да се омъжа за вас, Франк, че не мога да се омъжа.
— Защо? — попита Франк.
— Защото… защото аз съм по-възрастна от вас. Хората ще се зачудят. Пък и съвсем наскоро овдовях!
— Какво значение има дали сте овдовели наскоро или отдавна! — възкликна ядосано Франк. — Единственото нещо, което не харесвам у вас, е, че непрекъснато се съобразявате с това, какво ще кажат хората. Те не определят пътищата, по конто ще се развива вашият живот, а още по-малко ще допусна да определят моите. Мислете преди всичко за себе си. Трябва сама да се разпореждате с живота си. Нима ще позволите хорското мнение да застане между вашето желание и неговото осъществяване?
— Но аз нямам такова желание — прекъсна то усмихната Лилиан.
Франк стана, приближи се до нея и се взря в очите й.
— Е? — неспокойно, но и малко шеговито попита тя.
Франк продължаваше да я гледа.
— Е? — отново попита тя, вече доста объркана.
Той се наведе към нея с намерение да я прегърне, но тя стана.
— Не се доближавайте до мен! — каза Лилиан с молба в гласа. — Ще си вляза вътре и няма да ви позволя повече да идвате у дома. Това е прекалено! Вие сте обезумели. Оставете ме на мира!
Тя беше толкова категорична, че Франк се примири. Разбира се, само за тази вечер. Той продължи да идва отново и отново. Една вечер, когато комарите ги принудиха да се приберат от верандата и мисис Семпъл пак започна да го моли да прекрати посещенията си, защото те вече сигурно правят впечатление на всички и тя ще се злепостави, Франк я прегърна въпреки ожесточената й съпротива.
— Престанете! — възкликна тя. — Нали ви казах вече! Това е безумие! Не се опитвайте да ме целувате! Как смеете!
Лилиан се изтръгна от прегръдките му и хукна по стълбата към спалнята си. Каупъруд бързо я последва. Тя се опита да затвори вратата, но Франк насила я отвори, грабна Лилиан в прегръдките си и я вдигна на ръце.
— Как си позволявате! — извика тя. — Няма да ви говоря повече! Ако не ме пуснете веднага, ще ви забраня да идвате тук. Пуснете ме!
— Ще ви пусна, любима. Ще ви отнеса долу — отвърна той, като я притискаше към себе си и я целуваше. Беше силно възбуден и развълнуван.
Без да обръща внимание на протестите на Лилиан и на опитите й да се изтръгне от прегръдките му, той я свали във всекидневната, седна в голямото кресло, продължавайки да я притиска към гърдите си.
— Ох! — въздъхна тя, разбрала, че Франк няма да я освободи, и се отпусна на рамото му. После, като видя изписаната върху лицето му решителност и почувствува обаянието му, се усмихна. — Ако се омъжа за вас, какво обяснение ще дам за постъпката си? — попита примирено тя. — На баща ви? На майка ви?
— Не е нужно да давате обяснения. Това е моя работа. И няма за какво да се тревожите, близките ми нищо няма да кажат.
— Ами моите близки? — каза тя и леко се отдръпна.
— И за вашите близки не се тревожете! Аз ще се оженя за вас, а не за тях. И двамата не зависим материално от никого.
На всяко нейно ново възражение Франк отговаряше с целувки. Беше така настойчив в ласките си, че на нея й бе трудно да устои. Мистър Семпъл никога не беше проявявал подобна страст. Франк пробуждаше у нея чувства, които й бяха непознати досега, и това я караше да изпитва и страх, и срам.
— Е, обещавате ли след месец да се омъжите за мен? — попита радостно той, когато тя най-сетне замлъкна.
— Не, и вие знаете, че не мога да ви обещая! — отвърна развълнувано Лилиан. — Защо тогава ме питате?
— Всъщност какво значение има срокът? Рано или късно това ще стане.
Той вече си представяше колко прекрасна ще изглежда Лилиан в една нова обстановка, защото според него нито тя, нито собственото му семейство знаеха как да живеят.
— Не, не след месец. Нека почакаме. Ще се омъжа за вас, след като… след като твърдо се убедите, че наистина го желаете.
— Ще ви докажа — увери я той и отново силно я притисна към себе си.
— Моля ви, престанете. Причинявате ми болка.
— И все пак — кога? След два месеца?
— Не.
— След три?
— Може би.
— Не признавам никакво „може би“. Решено е.
— Но вие сте още момче.
— Не се тревожете за това. Ще видите какво момче съм аз.
Той сякаш откри някакъв нов свят пред очите й и тя разбра, че всъщност досега не бе живяла истински. Този човек излъчваше душевна сила и могъщество, за каквито нейният мъж не би могъл дори да мечтае. Макар и толкова млад, той притежаваше вече изграден властен характер и непоколебима воля.
— Добре, нека бъде след три месеца — прошепна тя, докато Франк нежно я люлееше в прегръдките си.
