Той чакаше напрегнато отговора й, загледан в красивото й лице.
— Нищо няма да се случи. Но не бива да отиваме по-далеч.
— Ейлийн!
— Не искам да те погледна. Не ме моли! Не мога.
— Ейлийн! Наистина ли мислиш така?
— Не знам. Не ме питай, Франк.
— Знаеш, че не можем да спрем дотук, нали? Знаеш го добре. Това не може да бъде краят. Ако…
И той спокойно и трезво й обясни плана си за бъдещите им тайни срещи.
— Застрашава те само едно нещо — някой случайно да ни разкрие. Това е напълно възможно и тогава, разбира се, ще трябва да решаваме как да постъпим. Мисис Каупъруд никога няма да ми даде развод, няма интерес от това. Ако нещата се уредят така, както се надявам — ако спечеля един милион, — аз съм готов да преустановя финансовата си дейност. Нямам намерение да работя цял живот. Винаги съм смятал, че стана ли на трийсет и пет, трябва да се оттегля. След като съм натрупал, разбира се, достатъчно пари. Тогава ще си позволя да пътувам. И това ще стане до няколко години. Ако ти беше свободна, ако майка ти и баща ти не бяха живи — Ейлийн дори не трепна при тази нетактична забележка, — би било друго.
Той замълча. Ейлийн продължаваше да гледа замислено бълбукащия поток, а мислите й се рееха някъде далеч към една яхта в морето, на която са само двамата, към някакъв дворец, където са пак само те двамата. Полупритворила очи, тя се наслаждаваше на тези картини и го слушаше очарована.
— Дявол да го вземе! Не виждам никакъв изход. Но те обичам! — Той я привлече към себе си. — Обичам те, обичам те!
— И аз — възкликна пламенно тя. — И аз те обичам! И не се боя.
— Наех една къща на Северна Десета улица — каза той, когато вече бяха отишли при конете и ги възсядаха. — Още не е обзаведена, но скоро ще бъде готова. Знам и една жена, която ще се заеме с поддържането й.
— Коя е тя?
— Една вдовица, около петдесетгодишна. Интелигентна, приятна, познава добре живота. Открих я чрез обявление. Можеш да се отбиеш някой следобед, когато обзавеждането привърши, за да огледаш къщата. Няма да ти се налага да се срещащ с жената освен при непредвидени случаи. Ще отидеш ли?
Тя яздеше замислено, без да отговаря. Колко настойчиво и целеустремено действаше той, когато искаше да постигне нещо.
— Ще отидеш ли? Какво ще ти навреди? Просто ще се запознаеш с нея. Няма да ти бъде неприятно. Ще отидеш, нали?
— Съобщи ми, когато всичко е готово — каза накрая тя.
Колко капризна е страстта! С какви хитрости си служи! Какви рискове поема! И колко жертви се принасят с радост на нейния олтар!
Не след дълго скромната и непривличаща вниманието къща, за която бе споменал Каупъруд и която трябваше да служи за тайно убежище на страстта му, бе готова. Тя се поддържаше от една вдовица, която очевидно съвсем наскоро бе понесла тежката си загуба, и Ейлийн можеше да я посещава, без това да изглежда неуместно. В такава обстановка и при такива обстоятелства не беше трудно тя да бъде убедена да се отдаде изцяло на любимия си, още повече че сама робуваше на своята буйна и безразсъдна страст. Ако нещо можеше да я оправдае, това беше голямата й и искрена любов към този единствено желан от нея мъж. Всичките й мисли, всичките й чувства бяха насочени към него. Цялото й съзнание бе изпълнено с мечти за бъдещето, когато по някакъв начин щяха да бъдат премахнати пречките, които ги разделяха. Мисис Каупъруд можеше да умре или пък той би могъл да избяга с нея, когато стане на трийсет и пет години и вече е спечелил желания милион. Нещата все щяха да се уредят някак. Съдбата я бе дарила с този човек. Тя безрезервно се осланяше на него. Когато й каза, че ще направи всичко възможно да не й се случи нещо лошо, тя напълно му повярва. Да, за грехове като нейния често се търси опрощение в изповедалнята.
