— Исусе! Което ме кара да си мисля какво? Въпреки че, ако е така, горкото момиче, трудно ще й бъде, още повече като се сетя за Хонконг, за Тес и неприятностите. Но ако пък не е, още по-лошо — човек просто не знае кое е най-доброто. — Откъм носа над хиподрума се дочу тръбене — там се намираше палатковият лагер с около хиляда войници в него. — Да му се не види — изропта Палидар.
— Какво?
— Свирят „сбор“. Генералът навярно е махмурлия и се чуди с кого да се заяде.
— Ще заминеш ли утре със Сър Уилям?
— Канагава ли? Навярно. Нали, общо взето, съм му момче за всичко. Ами тогава аз да вървя. Да вечеряме ли в офицерския стол?
— Благодаря, с удоволствие. — Горнт наблюдаваше как Палидар безукорно извъртя коня си, препусна в галоп и се смеси с останалите армейски офицери, поели към лагера. Забеляза, че доктор Хоуг се задава на кон откъм Колонията. Лекарят яздеше добре за такъв едър човек. Реши да го пресрещне и сръга коня си — кафяв жребец, най-добрия в конюшните на Брокови; препусна в лек галоп, но после се отказа. Стигаше му толкова езда за днес. И така, и така скоро щяха да научат. Хоуг не бе в състояние да пази тайна за подобна новина.
Преди да си тръгне, махна на Анжелик и се провикна:
— Добро утро, госпожо, истинско удоволствие е да ви срещне човек в такъв мразовит ден.
Французойката вдигна очи, изтръгната от съкровените си мисли.
— О! Благодаря, господин Горнт.
Едуард забеляза, че е тъжна, но въпреки това му се усмихна. Успокоен, той препусна в тръс — нямаше защо да й оказва натиск. Първо да изясни как стоят нещата с нея. „За мен е прекрасно и в двата случая.“
Анжелик се зарадва, като го видя. Откритото му възхищение й доставяше удоволствие, наслаждаваше се на изискаността и мъжествеността му. Напрежението от очакването, самотата, спазването на траура, тайните започваха да й се отразяват — ранната сутрешна езда, редките и разходки, непрекъснатото четене на книги, разговорите с Варгас за коприната и копринените буби, старанието да изглежда ентусиазирана бяха единствените удоволствия, които си позволяваше. Точно тогава видя Хоуг.
„Хоуг!“ Ако продължеше в лек галоп, щеше да се изравни с него. С тръс би могла да го избегне. А най-лесно й бе да обърне и да си иде вкъщи.
— Добро утро, monsieur le docteur, как си?
— О, здравей. Добре изглеждаш.
— Но не съм. Нещо съм нервна. Но все пак ти благодаря. — Тя се подвоуми, а после небрежно добави: — Жените не се чувстват добре в определени дни от месеца.
Хоуг стреснато дръпна поводите и кобилата му навири глава, изцвили, потръпна и подплаши коня на Анжелик. Само за секунда и двете животни бяха укротени.
— Извинявай — изхриптя Хоуг. — Очаквах… очаквах обратното. — Изненадата и нейното равнодушие го обезпокоиха до такава степен, че той едва не я попита: „Сигурна ли си?“ „Навярно остарявам“ — помисли си лекарят, ядосан, че не е забелязал очевидното. Личеше си едва ли не от разстояние. — Е, сега поне вече знаеш.
— Много съм разочарована заради Малкълм, но като че ли някак си не го приемам толкова болезнено. Разбира се, изплаках си очите, но сега… — Беше толкова откровена, че му се прищя да се пресегне и да я погали.
— След всичко, което се случи, е напълно разбираемо, Анжелик. Така е по-добре. И преди ти казах, започнеш ли да плачеш, ще се спасиш. Би ли ми казала кога започна?
Откъм носа отново засвири тръба.
— Какво става? Видях Сетри и останалите офицери да бързат нататък.
— Просто свирят „сбор“, нещо обикновено — не бой се. — Хоуг се озърна, за да се увери, че наблизо няма никого. — Благодаря ти, задето ми каза — засмя се лекарят неспокойно, — макар и малко неочаквано. Искаш ли да поговорим, докато яздим?
— Естествено — отвърна Анжелик, като много добре съзнаваше защо му съобщи. Направи го, защото бе срещнала Горнт, а и Хоуг й се оказа подръка. И защото вече искаше сражението да започне. — Дойде ми в неделя.
— Дори не зная какво да ти кажа — дали имаш късмет или не.
— Нито едното, нито другото — отговори французойката. — Такава бе волята Божия и аз се смирих. Мъчно ми е за Малкълм, а не за мен. Какво ще направиш сега: ще й съобщиш ли?
— Да, но първо съм длъжен да ти предам едно писмо.
Анжелик се сепна на свой ред.
— И през цялото това време си го държал при себе си и не си ми го дал?
— Тес ме помоли да ти го връча, ако не носиш дете от Малкълм.
— О. — Анжелик се замисли, призля й. — Ами ако чаках дете, тогава?
— Този въпрос вече е безсмислен, нали? — мило запита Хоуг.
Анжелик пребледня внезапно и това го разтревожи. „Момичето още не е вън от опасност, това е несъмнено.“
— Държа да знам.
— Помолиха ме да ти предам писмото, ако месечните започнат, Анжелик. Искаш ли вече да се прибираме? Ще ти го донеса у вас.
— Благодаря, но… ще те почакам да го вземеш… ще те почакам пред Струанови. — Французойката пришпори коня си напред, стигна до края на коридора, забравила за всички останали, но те я наблюдаваха. Внезапно й хрумна да направи още една обиколка в галоп, за да се отърси от уплахата. Пришпори, сръга го с колене и ръце и кончето пое направо навън от хиподрума.
