Гай-джин полностью

Тази вечер Хиноде бе облякла кимоно, което Андре не бе виждал преди. Крайчето на тънкото долно кимоно се подаваше съблазнително. Хиноде с поклон му поднесе чашата, а след това за негова огромна изненада наля и на себе си от друго шише с топло саке. Неговото питие бе студено по вкуса му. Хиноде пиеше рядко.

Тя вдигна чашата си с особена усмивка.

— А ta sanie, cherie, je t’aime — Хиноде се опитваше да подражава на произношението му, както я бе учил той.

— А ta sante, cherie, je t’aime — отвърна Андре с болка в сърцето, защото не вярваше, че е така — пък и защо да го обича?

Те се чукнаха и тя пресуши своята чаша, леко се задави, но незабавно наля на него и на себе си. Отново със същата особена усмивка Хиноде вдигна чашата си, за да се чукнат. Пак ги пресушиха и тя наля още веднъж.

— Mon Dieu, Хиноде, внимавай! — засмя се Андре. — Не си свикнала със сакето. Внимавай да не се напиеш!

— Моля, Фурансу-сан, тази вечер е особена. Пий и се весели, моля те. — Този път тя отпи малка глътка и го погледна над ръба на чашата със светнали и бляскави в потрепващите пламъчета на свещите очи, чийто поглед за него винаги си оставаше неразгадаем и винаги го смущаваше — той бе част от нейното обаяние.

— Защо по-особена, Хиноде?

— Днес е Сей-джи-но-Хи — Ден на пълнолетието, празник за всички, които са навършили двайсет години. Ти навършил ли си двайсет години? — запита Хиноде щастливо, а после посочи голяма свещ на масата. — Заради теб посветих тази свещ на бога на моето село Уджигами. — После махна с ръка към вратата. Точно над нея бе прикрепен букет от борови клонки и бамбук.

— Това е Кадамацу и символизира постоянството. — Усмихна се свенливо, наля и отново си изпи чашата. — Надявам се, че нямаш нищо против.

— О, не, благодаря ти, Хиноде — отвърна Андре трогнат.

Преди няколко седмици бе открил, че тя има рожден ден, и й бе поднесъл ледено шампанско и златна гривна. Хиноде смръщи носле от мехурчетата и заяви, че е чудесно, но отпи чак когато той настоя. Андре довърши бутилката почти съвсем сам и през тази нощ я люби неистово.

Откак бяха заедно, той бе забелязал, че тя приема бурните му ласки и му отговаря със същото, така че в крайна сметка и тя като него се отпускаше като изцедена. Но доколко всъщност се наслаждава Хиноде на съвкупленията им, Андре не можеше да проумее. Нито пък можеше да се наслади сам и да се успокои, без да е сигурен дали тя просто не се преструва. За Андре Хиноде се бе превърнала в загадка. Бе убеден, че все някога ще я разгадае. Изискваше се само търпение, и толкова. Щом откриеше какво се таи зад фасадата на тази тайна, сношенията им и неистовата му неутолима страст щяха да се уталожат и той най-сетне щеше да се сдобие с покой.

За Андре Хиноде все още бе всичко на света. Нищо друго нямаше значение. Днес следобед той се бе унижил пред Анжелик, бе се подмилквал, умолявал и настоявал, бе я заплашвал, докато тя не му даде брошката вместо необходимите пари. Райко я бе приела.

„Анжелик е глупачка. Какво има да се колебае? Разбира се, че трябва да приеме предложението, с което Тес Струан се опитва да я купи, и то бързо — преди онази жена да го е оттеглила. Сумата е щедра, дори прекалено щедра, много по-голяма, отколкото бях очаквал, като се има предвид уязвимото й положение: нито завещание в нейна полза, нито състояние, за което да претендира! Петстотин гвинеи като предплата в разстояние на три седмици! Прекрасно — същински Божи дар! Нека си задържи четиристотин от тях, а аз ще уредя кредиторите да предплатят хиляда, две хиляди срещу попечителството й — точно от толкова се нуждая. Скай е голям глупак. Анжелик ще се съгласи, след като поговоря с нея, и с готовност ще ми отпуска аванс винаги, когато й поискам. Спасен съм!“

Загледан в Хиноде, Андре засия в щастлива усмивка.

— Какво? — Тя си вееше, сгрята от алкохола, а връхчето на езика й се движеше между зъбите й.

— Не ще и дума, че победих, любима, скоро ще платя за тебе и ти ще си моя завинаги — рече Андре на френски.

— Толкова съжалявам, не разбирам.

— Тази нощ съм щастлив и ти казвам, че си моя. Толкова си хубава и си моя — премина той на японски.

Хиноде се поклони в благодарност за похвалата.

— И ти си хубав и се радвам, че си щастлив с мен.

— Винаги.

Но това не беше вярно. Той често се разяряваше и изхвръкваше навън. Вечният проблем: някаква случайна забележка, която довеждаше до молби, до подигравки, до настоявания, до просия и накрая завършваше с крясъци: „Запали лампата, с теб сме любовници и няма защо да стоим на тъмно. Освен че сме любовници, сме и приятели. Обвързан съм с теб завинаги. Завинаги! Обичам те, дори не можеш да си представиш колко те обичам — откъде ли ще знаеш. И все те моля, моля и моля, а ти само си седиш там…“

В замяна чуваше търпеливия жалостив отговор. С глава, сведена до пода, и с тих глас, със или без сълзи в очите, Хиноде произнасяше категорично:

— Моля да ме извиниш, но ти прие, толкова съжалявам, но ти се съгласи.