Тя отново си изпи чашата, страните й поруменяха още по-силно, пак си сипа с несигурни пръсти. Разля една капка.
— Ох, толкова съжалявам. — Напълни неговата и своята чаша и ги гаврътнаха бързо. Бе пийнала и това я правеше още по-съблазнителна. — О, много е хубаво, много, много хубаво, нали, Фурансу-сан?
Дългите й пръсти със съвършени нокти разклатиха шишето и установиха, че е празно. Хиноде незабавно се изправи гъвкаво, а дългото й кимоно се влачеше по пода и тя сякаш се плъзна към мангала, където други шишета се топлеха в къкрещата вода. След това се пресегна към една поличка от външната страна на прозореца, където се намираше изстуденото за него саке. Отвън мигновено нахлу вятър и донесе някаква неочаквана миризма: мирис на барут, съвсем слаб, но до болка познат.
— Това пък какво е? — запита Андре на френски.
Хиноде се стресна.
Затвори прозореца и странният полъх изчезна.
— Нищо, стори ми се, че… — Тази вечер всичко в нея го възбуждаше. — Нищо, седни, моля те. Тук.
Хиноде покорно се настани до него, без да иска, го блъсна и се изкикоти. Отново наля с неуверена ръка. Развеселен, Андре пи с нея и сакето го сгря, но не така, както го сгряваше тя. Под юргана кракът й докосна неговия. Прегърна я и се целунаха. Устните й бяха нежни и влажни, а езикът — чувствен. Ръката му се плъзна нагоре, а тя със смях се изтръгна от прегръдката му.
— Почакай, почакай не тук, тази вечер…
Хиноде се отстрани от него като възбудена ученичка, стана и отиде в спалнята, където светеше една-единствена лампа. Там както обикновено щеше да я духне и когато се приготви в тъмното, щеше да го покани. Но тази вечер тя спря на прага, подпря се на касата и се извърна с блеснали очи:
— Фурансу-сан.
Докато го наблюдаваше, си тананикаше и сваляше дългите игли от косата си, която се разсипа до кръста й. После развърза пояса си и го остави да се свлече на пода, засмя се. Стори същото и с кимоното. На Андре му секна дъхът. Златистото й долно кимоно проблясваше на пламъчето на свещите. Прозрачната му коприна хем я разкриваше, хем я скриваше. Хиноде отново плъзна върха на езичето си по устните. Кокетно развърза долното кимоно и то леко се открехна. Под него бе гола. Дрехата едва-едва разбулваше тялото й от главата до мъничките крачета. През цялото време загадъчната усмивка не слизаше от лицето й, очите й го зовяха, насърчаваха го да чака, обещаваха, подлъгваха го. Вятърът удряше в шоджи, но нямаше кой да го чуе.
Сърцето на Андре биеше както никога преди. Насили се да остане на мястото си. Оттук виждаше как гърдите й се повдигат и се спускат, твърдите им връхчета боцкаха тънката коприна. Хиноде въздъхна. С гъвкаво движение бавно свлече робата и се изправи срещу му в целия си блясък. За Андре времето спря. Спотаил дъх, той ликуваше от този дар — толкова неочакван и непринуден. Не издържа дълго и стана. Тя се отпусна в ръцете му. Андре с лекота я повдигна, положи я на футоните в спалнята и нетърпеливо свали дрехите си. Коленичи до нея, вперил възхитен поглед в тялото й.
— Je t’aime, je t’aime.
— Виж, Фурансу-сан — рече Хиноде със сладка усмивка. Посочи с пръсти вътрешната страна на бедрото си. Отначало Андре не разбра, после забеляза едно зачервено петънце. Сърцето му едва не изскочи от гърдите, в устата му загорча. — Виж — повтори Хиноде тихо, все така усмихната, а очите й изглеждаха много тъмни на мъждивата светлина. — Започва.
— Това… това е нищо — сподавено я успокои Андре. — Нищо.
— Не, не е. — Тя вдигна очи към него: — Моля те, дай ми ножа.
На Андре му се зави свят, пред очите му причерня — различаваше само язвата, която сякаш изпълваше целия свят. С нечовешко усилие разтърси глава, за да си проясни съзнанието. Насили се да погледне отново. Но отвратителният, гаден, противен вкус в устата му остана.
— Това е нищо… просто е нищо, абсолютно нищо — изхриптя той. Колкото по-внимателно разглеждаше петното, толкова по-незначително му се струваше то. — Просто си се ожулила.
— Моля? Говори на японски, Фурансу-сан, толкова съжалявам.
— Не е… не е болест. Протрила си се. Просто… от някоя стегната препаска, няма нищо страшно. — Пресегна се да я покрие и да духне лампата, но тя нежно го спря.
— Толкова съжалявам, започнало е. Моля те, дай ми ножа.
Както обикновено ножът му си беше затъкнат в колана. Както обикновено. Заедно с дрехите зад гърба му.
— Не, Хиноде, моля те, никакъв нож, няма нужда от него. Това е нищо.
Като насън видя, че Хиноде поклати отрицателно глава и мило повтори молбата си, която се бе превърнала в заповед. Крайниците и главата му се разтрепериха. Не можеше да ги овладее, нито да спре несвързаното си бръщолевене на френски и японски, молбите си, обясненията си, че това петънце не означава нищо, макар ясно да съзнаваше, че болестта е започнала. Тя бе права. Бе се започнало, бе се започнало. Повдигна му се. Едва се удържа да не повърне и продължи да бръщолеви.
Хиноде не го прекъсваше, нещо по-лошо — лежеше търпеливо и чакаше пристъпът му да премине. Едва тогава всичко щеше да се реши. Андре повтаряше ли, повтаряше покрусен:
