След като застрелях старицата, която беше убила с граната най-добрия ми приятел и най-лошия ми враг, и с останалите живи от взвода подпалихме селото и го изравнихме със земята, аз бях изпратен в болница с диагнозата „нервна преумора“. За мен се грижеха нежно и с любов. Посещаваха ме офицери, които ми внушаваха, че е много важно да не споделям с никого случилото се в селото. Едва тогава узнах, че нашият взвод е избил петдесет и девет души от всички възрасти. По-късно някой ги беше преброил. При отпуск от болницата се заразих със сифилис от една сайгонска проститутка — бях пиян и пушил марихуана. Но първото поражение на болестта усетих едва когато пристигнах в Банкок, Тайланд, където бях изпратен с много други войници за така наречените „почивка и възстановяване“. Този евфемизъм бе разбираем за всички без изключение, и означаваше още повече курви, наркотици и алкохол. По това време проституцията в Тайланд беше между главните средства за осигуряване на чуждестранна валута, на второ място след ориза.
След нея идваше каучукът.
След него — тиковото дърво.
След тиковото дърво — калаят.
Не исках в морската пехота да се разбере, че съм пипнал сифилис. Ако го научеха, щяха да удържат от заплатата ми за времето, докато се лекувам. При това периодът за лечение щеше да бъде добавен към годината, която ми оставаше да служа във Виетнам.
Затова потърсих услугите на частен лекар в Банкок. Един познат морски пехотинец ми препоръча млад лекар, швед, който поемал такива случаи. Правел научни изследвания в Медицинския университет.
При първото ми посещение шведът ме разпита за войната. Усетих, че му разказвам какво бе направил нашият взвод със селото и селяните: Той се поинтересува, какво съм изпитвал, а аз му отговорих, че за мене най-ужасната част от преживяването беше, че не изпитвах почти нищо.
— Плака ли след това, имаше ли безсъние? — попита ме той.
— Не, сър — отвърнах аз. — Всъщност ме изпратиха в болница, понеже непрекъснато ми се спеше.
Не ми идеше да заплача. Какъвто и да съм, не бях нито ревльо, нито мекушав. Не ме биваше да плача и преди морската пехота да направи от мене мъж. Не бях плакал дори когато червенокосата ми майка левачка напусна баща ми и мене.
В този миг обаче този швед откри нещо, от което заплаках като дете — най-после, най-после! Когато заплаках, без да мога да се спра, той беше учуден не по-малко от мене. А ето какво ми беше казал:
— Разбрах, че името ти е Траут. Възможно ли е да си роднина на прекрасния научнофантастичен писател Килгор Траут?
Този лекар беше единственият човек извън Коухоуз, щата Ню Йорк, чувал името на баща ми.
Бях отишъл чак до Банкок, Тайланд, за да узная, че поне в очите на един човек моят отчаяно дращещ баща не е живял напразно.
Шведът така ме разплака, че се наложи да ми сложи успокоителна инжекция. Когато се събудих час по-късно на кушетката в кабинета му, той ме наблюдаваше. Бяхме сами.
— По-добре си ли чувстваш? — попита ме шведът.
— Не — отговорих аз. — А може и да съм по-добре. Не знам.
— Докато спа, мислих върху твоя случай. Мога да ти предпиша много силно лекарство, но ти сам ще решиш дали искаш да го пробваш. Трябва да си изцяло наясно със страничните явления.
Реших, че ми обяснява колко устойчиви са станали сифилитичните микроорганизми към антибиотиците, благодарение на закона за естествения подбор. Но големият ми мозък отново грешеше.
Докторът каза, че негови приятели могат да подготвят прехвърлянето ми от Банкок в Швеция, ако искам да потърся политическо убежище.
— Но аз не зная шведски! — казах.
— Ще го научиш — успокои ме той. — Ще го научиш, ще го научиш.
