За разлика от сега, в онези времена човешките същества имали много по-големи мозъци, с които са свързани тайнствени загадки. Една такава загадка от 1986 година била как толкова много твари, които не можели да плуват на големи разстояния, са стигнали до островите Галапагос — архипелаг от вулканични хълмове на запад от Гуаякил, разделен от материка с хиляди километри дълбоко морско пространство от много студена вода, идеща право от Антарктика. Когато човешките същества открили тези острови, те вече били заселени от гекони, оризови плъхове и живеещи край лавата гущери, паяци и мравки, бръмбари и скакалци, всякакви червеи и кърлежи, да не говорим пък за огромните земни костенурки. Единствените хора, оцелели на Земята от последната световна катастрофа, стигат със супермодерен луксозен кораб, превърнал се в пробита черупка, до екзотичен остров. Всеки носи своята невероятна житейска история, а малкото им общество създава нова, фантастична човешка раса. Това е най-смешната и най-безумна книга на знаменития американски писател. Първокласна, блестяща сатира, с неподозиран размах на въображението. Едно изпълнено с напрежение удоволствие за читателите. 17 седмици на топа на американската класация.
В памет на Хилис Л. Хауи (1903–1982), любител натуралист, добър човек, който заведе мен, най-добрия ми приятел Бен Хиц и още няколко момчета от Индианаполис, щата Индиана, в Дивия Запад на Америка през лятото на 1938 година.
Господин Хауи ни запозна с истински индианци, караше ни да спим нощем под открито небе, да заравяме направения боклук, научи ни да яздим, каза ни имената на много растения и животни и правеното от тях за да оцелеят и да имат поколение.
Една вечер господин Хауи нарочно ни изплаши до смърт, защото надаваше рев като дива котка край лагера. В отговор изрева истинска дива котка.
„Независимо от всичко все още вярвам, че хората са добри по душа.“
Преди един милион години, през 1986 година на новата ера, Гуаякил е изпълнявал ролята на главно морско пристанище за южноамериканската демократична държава Еквадор със столица Кито, разположена високо в Андите. Гуаякил се намирал на два градуса южно от екватора — от въображаемия пояс, препасал планетата и дал името на Еквадор. Там винаги било много горещо, а и влажно, защото градът се намирал в зона на безветрие, сред непресъхващо мочурище, през което минавали водите на няколко реки, оттичащи се от планините.
Пристанището било на няколко километра от откритото море. Често островчета от сплетени водорасли задръствали топлия като супа залив, като се струпвали около кейовете и котвените въжета.
За разлика от сега, в онези времена човешките същества имали много по-големи мозъци, с които са свързани тайнствени загадки. Една такава загадка от 1986 година била как толкова много твари, които не можели да плуват на големи разстояния, са стигнали до островите Галапагос — архипелаг от вулканични хълмове на запад от Гуаякил, разделен от материка с хиляда километра дълбоко морско пространство от много студена вода, идеща право от Антарктика. Когато човешките същества открили тези острови, те вече били заселени от гекони, оризови плъхове и живеещи край лавата гущери, паяци и мравки, бръмбари и скакалци, всякакви червеи и кърлежи, да не говорим пък за огромните земни костенурки.
По какъв начин се били добрали те до там?
Много хора успели да задоволят големите си мозъци със следния отговор: били се добрали върху салове от преплетени растения.
Други хора спорели, че такива естествени салове се напояват с вода и прогниват толкова бързо, че никой не ги е виждал далече от сушата, и че течението, минаващо покрай островите и материка, би отнесло примитивните плавателни съдове по-скоро на север, отколкото на запад.
Застъпвали се и твърдения, че всички тези лоши мореплаватели пристигнали, без да се намокрят, по естествен мост, или преплували късите разстояния между наредени като пътека камъни, и че един или друг вид още тогава изчезнал под вълните. Обаче учените, използувайки големите си мозъци и изкусните инструменти, с които разполагали през 1986 година, съставили карти на океанското дъно. И според тях нямало никаква следа от каквато и да е свързваща двете места земна маса.
В ерата на големите мозъци и фантастичните идеи имало и хора, които смятали, че едно време островите са били част от материка, и са се откъснали вследствие на някаква страхотна катастрофа.
Но островите не изглеждали като нещо откъснато. Несъмнено те представлявали млади образувания вследствие от изригвания точно на това място. Много от вулканите били толкова скорошни, че можело да се активизират отново всеки миг. В далечната 1986 година там дори нямало оформени коралови рифове, така че още липсвали сините лагуни и белите плажове — удобства, които много от човешките същества възприемали като предварително условие за последващ идеален живот.
Милион години по-късно тези острови притежават бели плажове и сини лагуни. Но по времето, когато започва нашият разказ, островите все още са представлявали грозни издутини, куполи, конуси и островърхи кули от трошлива и отмиваща се застинала лава, където цепнатините, ямите, котловините и долините преливали не от хранителна почва или сладка вода, а от много ситно стрита вулканична пепел.
Друга теория от миналото е, че Всемогъщият Бог сътворил споменатите създания точно където ги откривали изследователите, така че не е имало нужда от средство, с което те да се преселят там.
