— Не, не, почакайте — Уилям се дръпна. — Първо трябва да ви покажа нещо. Веднага след като ми докладваха за десанта, разбрах, че е настъпил краят. Оттогава чакам цели десет часа. Дълго очакване, нали? — Той рязко се приближи до вратата на съседната стена и натисна бутона. — Но през това време си имах занимание… Погледнете това!
Вратата се плъзна встрани. Донал погледна. В малка стаичка висеше човек, когото едва разпозна. Лицето му бе обезобразено.
Беше брат му Мор…
Проблясъците на яснота отново и отново започнаха да се връщат. Отново и отново го зовяха тъмните области, в които блуждаеше. Но до този момент той беше зает. Чак сега започна да се вслушва в гласовете. Успя да различи нежния глас на Анеа, спокойния глас на Сейън, бащински загрижения глас на Хендрик, а и още един, принадлежащ на някой непознат…
Макар и неохотно, успя да накара съзнанието да се заслуша. Това беше огромен океан, на който по-рано не обръщаше внимание.
— Донал — гласът, който го повика, принадлежеше на Сейън.
— Буден съм — отвърна Донал.
Отвори очи. Видя белите стени на болничната стая и леглото, на което лежеше. До него бяха седнали Анеа, Сейън и Галт. Малко встрани стоеше дребен човек с мустаци и бяла престилка — един от психиатрите на Екзотика.
— Трябва да почивате — обади се лекарят.
Донал го погледна. Медикът сведе очи.
— Благодаря ви, докторе, но вече се чувствам напълно здрав — каза дорсаецът с усмивка. След това се обърна към тримата до леглото. — Между другото, защо съм тук?
— Намерили са те в безсъзнание — заговори Галт. — До теб е бил Уилям. Лицето му е било изкривено от болка, а не са намерили рани. Дори по-късно, след основен преглед, не са открили увреждания на вътрешни органи. Според тукашните специалисти той е бил атакуван умствено — не хипнотизиран, а нещо много повече. Така и не разбраха какво се е случило там. Ти си бил напълно изтощен, дори много под възможния минимум. Но само психически. Лекарят е готов да се закълне, че не е виждал подобно нещо. Обаче не е виждал и такива възстановителни способности. Твърди, че изобщо не те е лекувал — не би могъл, даже и да иска. Сам си се измъкнал.
— Донал… — започна Сейън.
— Да, да, спомних си — внезапно го прекъсна дорсаецът.
Мор — неузнаваем… Ярост… Отмъщение… Заповед… Уилям — сгърчен… Тъмнина… Пустош…
— Сетих се — тихо повтори той.
— Донал — гласът на Сейън беше неузнаваем.
Пациентът го погледна. Свързващият не издържа и сведе очи. Единствено Анеа отвърна на погледа му с детска чистота.
— Не сега, Сейън. Не е дошло времето — каза Донал. — Къде е Уилям?
— Един етаж под нас — Сейън все пак се реши да попита: — Какво направихте с него?
— Заповядах му да страда, силно да страда. Но не бях прав. Сгреших. Заведете ме долу.
В стаята лежеше човек, когото бе трудно да познаеш. Лицето му бе изгубило човешкия си облик поради невероятната болка, която изпитваше. Кожата бе изпъната и посивяла, очите му се мятаха и не разпознаваха нищо.
— Уилям — Донал се приближи до леглото. — Всичко, свързано с Мор, е забравено. Всичко е наред. Сега вече всичко е наред.
Постепенно напрежението изчезна от лицето на болния, погледът му се спря на Донал.
— Мисля, че ще ви намерим и работа — Донал махна ръката си от челото на принца.
Уилям дълбоко въздъхна. Очите му се затвориха. Заспа.
Този мъж рязко се отличаваше от другите. Засега само няколко човека знаеха това. Трябваше да се намери нещо, което да послужи като гръмоотвод на тази репутация, с други думи — да я обезвреди.
Донал чу гласа на Анеа.
— Сейън е тук. Не искате ли да поговорите с него?
— Малко по-късно — отвърна той.
Откъсна се от своите мисли и се заслуша в разговора между Анеа и Сейън.
— …премина през залата — говореше Свързващият, — каза тук една дума, там — друга, след което всичко бе в ръцете му.
— Представям си — каза Анеа. — Той се откроява сред пламъците като атомен огън. Слабото им светене бледнее в сравнение с неговия блясък.
— Не съжалявате ли?
— Да съжалявам ли?! — Щастливият й смях обезмисли въпроса. — За какво да съжалявам? Какво имате предвид?
— Трябва да ви разкажа някои неща. Какво знаете за историята на собствените си гени?
— Всичко.
