— Защо? На баща ми му липсва, предполагам, но на мен? Не я помня.
Настъпи неловко мълчание. Нищо чудно, осъзна Финри, казаното от нея бе съпоставимо с ефекта на боздуган в главата.
— Ами твоите родители — попита тя.
— И двамата са мъртви.
— О.
Това допълнително влоши нещата. Както изглеждаше, повечето ѝ разговори криволичеха между нетърпимост и раздразнение и вина от казаното. Реши твърдо да опита да проявява повече търпимост, но това не беше първият случай да го прави и досега никога не беше успявала. А може би трябваше да си държи устата затворена, но и това беше опитвала неведнъж, с още по-жалък резултат. Заслуша се в ритмичното чаткане на копитата и громолящия тропот на ботуши по черния път. От време на време някой недоволен от строя офицер крясваше заповед.
— Тръгваме на… север? — попита Алис.
— Да, към град, наречен Осранг, за да се присъединим към останалите две дивизии, под командването на генерал Яленхорм и генерал Митерик. Те може би са вече на само десетина мили от нас, от другата страна на тези хълмове — посочи тя с камшика си за езда към възвишенията отляво.
— Що за мъже са?
— Генерал Яленхорм е… — „Тактично, тактично“, повтаряше си наум Финри. — Смел и доблестен мъж, стар приятел на краля. — „И в резултат повишен до чин, надхвърлящ значително ограничените му възможности.“ — Митерик е компетентен и опитен офицер. — „А също склонен на неподчинение фукльо, вечно протягащ ръка към поста на баща ѝ.“
— И всеки командва толкова войници, колкото и лорд-губернатор Мид, така ли?
— По седем полка всеки, два кавалерийски и пет пехотни.
Финри можеше да изрецитира името и числеността на всеки, да изброи старшите офицери, но вече Алис даваше вид да доближава предела на интелектуалните си способности. Без значение от темата на разговор, този предел май никога не стигаше висоти, но Финри бе решила твърдо да поддържа приятелството си с нея. Говореше се, че съпругът ѝ, полковник Бринт, е доста близък с краля, което го правеше полезен познат. Ето защо тя винаги се смееше на безспирните му шеги.
— Толкова много хора — каза Алис. — Баща ти със сигурност носи огромна отговорност.
— Така е.
Последния път, когато видя баща си, остана шокирана от изтощения му вид. Винаги го бе смятала за изкован от желязо и мисълта за това, че под коравата му външност може би съществува по-мека среда, бе леко обезпокоителна. А може би това всъщност означава порастването — когато осъзнаеш, че родителите ти съвсем не са толкова непогрешими, колкото си мислиш.
— А колко войници има другата страна?
— Границата между военен и цивилен в Севера е някак размита. Имат може би няколко хиляди войници — професионална армия, да я наречем — мъже, които си вадят хляба с битки, със собствени брони и оръжия, целият им живот е минал във война. Те стоят начело на всяка атака, а в отбранителната стена от щитове, са винаги в първата редица. Но зад всеки един от тях има поне няколко мъже от така наречената лека пехота — фермери и занаятчии, принудени или наети да се бият и работят за войската. Леко въоръжени са, с копие или лък, но мнозина от тях са калени в битките на не една война. И накрая идват именитите войни — ветерани, извоювали си име и слава на бойното поле, известни с делата си. Те играят ролята на офицери — командват малки групи, наречени дузини, които вършат всякаква работа, от съгледвачески отряди до лични охранителни гвардии на главатарите от обкръжението на краля. Ето такива. — Тя посочи към една опърпана група от хората на Кучето, които вървяха след колоната по билото на хълма отдясно. — Не мисля, че някой знае с колко точно разполага Дау Черния. Вероятно самият той не знае.
— Толкова много знаеш… — изпърха с мигли Алис.
На Финри ѝ се прииска да отвърне „Естествено, че знам“, но се задоволи само със свиване на рамене. Не се искаше кой знае какво за това. Просто слушаш, наблюдаваш и гледаш да не се изказваш за неща, от които не разбираш нищо. Все пак властта се корени в знанието.
— Ужасно нещо е войната, нали? — въздъхна Алис.
— Опустошава нивята, задушава търговията и производството, убива невинните и възнаграждава виновните, обрича честните на бедност, но пълни джобовете на спекуланти и мошеници и оставя след себе си само гробове, паметници и измислени истории.
Финри не си направи труда да спомене, че също така предоставя невероятни възможности за издигане.
— Толкова много ранени — продължи Алис. — Толкова много мъртви.
— Ужасно е. — „От друга страна, мъртвите опразват постове, в които човек с достатъчно умелост може лесно да се намърда. Или в които достатъчно умелите съпруги могат с лекота да наместят съпрузите си…“
— И всичките тези хора. Губят домовете си. Губят всичко.
Алис се взираше с насълзени очи в колоната от окаяни хорица, изтикани от войниците встрани от черния път и принудени да чакат, преди да тръгнат отново да бъхтят, задавени от прахоляка, вдигнат от ботушите им.
