Герои полностью

Гушата усети как го облива вълна на облекчение.

— Разбира се, главатар. Давай, изкарай каквото трябва.

Той присви очи и зачака, а Дау пое отново дъх.

— Безполезен, дърт, куц шибаняк! — изрева той и опръска лицето на Гушата със слюнка, после потупа дружески, но недотам нежно посинената му буза. — Здраво сте се били, а?

— Ъхъ. Сухара и момчетата му.

— Помня старото копеле. Колко хора водеше?

— Двайсет и двама.

Дау оголи зъби — нещо като усмивка, но не съвсем.

— А ти колко, десет?

— Десет. С Тръпката.

— И ги изритахте обратно?

— Ами…

— Мамка му, как ми се иска да бях там! — По лицето му пробягаха нервни тикове и погледът му се зарея в нищото, сякаш гледаше Сухара и хората му да идват към него по склона. Няма търпение да ги почне, а те сякаш умишлено се бавят. — Ех, как само искам да бях там! — Той замахна с меча и заби топката на дръжката му в най-близката колона. Гушата отстъпи предпазливо от хвръкналите парченца камък. — Вместо да седя тук и да говоря. Говоря, мамка му, и пак говоря! — Изплю се, пое дълбоко дъх и явно си спомни за присъствието на Гушата, защото погледът му отново се насочи към него. — Видя Съюза да идва, нали?

— Най-малко хиляда на пътя за Адуейн и нещо ме кара да си мисля, че след тях идваха още.

— Дивизията на Яленхорм — каза Дау.

— Откъде знаеш?

— Той си има начини.

— Мамк…

Гушата подскочи и пристъпи назад. Единият му крак се оплете в бурените и насмалко да падне по гръб. На един от най-високите каменни зидове лежеше жена. Беше се проснала отгоре му като мокър парцал — провесила надолу ръка и крак, главата също, сякаш не лежеше шест фута над земята, на върха на готов всеки момент да рухне зид, а просто се изтягаше на пейка в градината си.

— Приятелка е. — Дау дори не вдигна поглед към жената. — Е, като казвам приятелка, имам предвид…

— Враг на врага. — Тя се търкулна настрани и изчезна от другата страна на стената. Гушата зяпна и зачака звука от приземяването ѝ. — Аз съм Ишри — прошепна вместо това глас в ухото му.

Този път не успя да се задържи на крака и се стовари по задник на земята. Жената се надвеси отгоре му. Кожата ѝ беше черна, съвършено гладка и лъскава като дъното на нова тенджера. Беше облечена с дълго до земята палто, което носеше разкопчано, и под него се виждаше, че цялото ѝ тяло беше увито в бели бинтове. Беше самото олицетворение на вещица, не че изчезването от едно място и внезапната поява на друго не говореха достатъчно ясно за това.

— Човек никога не знае откъде ще ти изскочи — прихна гръмогласно Дау. — Тревожа се, че някой ден ще ме изненада, докато… нали се сещаш — той разклати юмрук пред чатала си.

— Ще ти се — каза Ишри, без да откъсва от Гушата гарвановочерните си очи.

Всъщност приличаше точно на гарван, вторачен в някоя гъсеница на земята.

— Ти пък откъде се взе? — попита Гушата, скочи от земята и залитна на болния крак.

— От юг — отвърна тя, въпреки че цветът на кожата ѝ не подсказваше друго. — Или искаш да кажеш, защо съм тук?

— Хубаво, защо?

— За да постъпя както е редно. — По устните ѝ пробяга бегла усмивка. — Да се боря със злото. Да ударя здраво, в името на справедливостта. Или… може би питаш кой ме праща?

— Е, хубаво де, кой те праща?

— Бог. — Очите ѝ се извърнаха към парчето синьо небе, обкантено от обраслите в бурени и вейки зидове. — А би ли могло да е иначе? Бог поставя всички ни където му е угодно.

Гушата разтри скованото коляно.

— Явно много гадно чувство за хумор има твоят бог, а?

— И представа си нямаш колко. Дошла съм да се бия със Съюза, това достатъчно ли ти е?

— За мен е — намеси се Дау.

Черните очи на Ишри се извърнаха за миг към него и Гушата почувства истинско облекчение.

— Тръгнали са към върха, с хиляди.

— Хората на Яленхорм?

— Така мисля. — Тя се изправи и протегна нагоре, а тялото ѝ се заизвива плавно, на вълни, сякаш нямаше кости. Напомняше на Гушата на змиорките, които като деца ловяха в езерото край работилницата му, как се изсипваха от мрежата, извиваха и гърчеха в детските ръце и ги караха да квичат от удоволствие. — Дебели бели хора, всичките сте ми еднакви.

— Ами Митерик? — попита отново Дау.

— Малко зад него. — Кльощавите ѝ рамене се извиха напред, вдигнаха нагоре, после се плъзнаха назад и спуснаха отново. — Хапе се по задника. Бесен е, че Яленхорм му се пречка в краката.

— Мид?

— Къде е удоволствието в това, да знаеш всичко? — Ишри пристъпи грациозно на пръсти покрай Гушата и почти се отърка в него, което го накара пак да залитне стреснат назад. — Бог сигурно умира от скука. — Тя постави пръстите на крака си в една пукнатина на стената, достатъчно тясна за котка да се промуши, но някак успя да вкара крака до бедрото. — Е, герои мои, хващайте се на работа! — Тялото ѝ се сгърчи и заизвива като червей и постепенно потъна в древната зидария, провлачвайки след себе си палтото по обраслия в мъх камък. — Чака ви битка, нали така?