Героят полностью

Джун се усмихна, като също влезе в роля, но очите й отразяваха собственото ми съмнение.

Вторият ден от временното примирие, обещано от колониите.

Последното място, където исках да се върна, бе етажът с лабораторията на централната болница в Лос Анджелис. Беше достатъчно тежко да бъда там и да гледам как Тес е задържана зад стъклени стени, а в кръвта й инжектират химикали. Сега щях отново да се върна там заедно с Идън и щеше да ми се наложи да гледам как същото нещо се случва и с него. Докато се приготвяхме да слезем долу при джипа, който ни чакаше пред временната ни квартира, коленичих пред брат ми и оправих очилата му. Той ме изгледа сериозно.

— Не е нужно да го правиш — напомних му.

— Зная — отговори Идън. Той бутна нетърпеливо ръката ми, когато махнах няколко мъхчета от якето му. — Ще бъда добре. Казаха, че няма да отнеме цял ден, така или иначе.

Андън не можеше да гарантира сигурността му — можеше да обещае единствено, че ще вземат всички възможни предпазни мерки. А когато това излизаше от устата на републиката — макар да бе уста, на която с неохота бях започнал да се доверявам, — такова нищожно и съмнително уверение не означаваше почти нищо. Въздъхнах.

— Ако си промениш мнението в който и да е момент, просто ми кажи, става ли?

— Не се притеснявай, Даниел — рече той и игнорира въпроса ми. — С мен всичко ще бъде наред. Не изглежда толкова страшно. Поне ти ще си там.

— Да. Поне аз ще съм там — повторих сковано. Луси грижовно приглади разрошените му руси къдрици. Пак спомени за вкъщи и мама. Затворих очи и се опитах да се освободя от мислите си. Тогава се пресегнах и пернах Идън по носа. — Колкото по-скоро започнат — рекох му аз. — толкова по-бързо ще приключи всичко.

Минути по-късно един военен джип ме взе, докато медицински камион транспортира отделно Идън до централната болница на Лос Анджелис.

Той ще се справи — повтарях си, докато се качвах към лабораторията на четвъртия етаж. Техници ме придружиха до помещение с дебели стъклени прозорци. А ако той се справи, то тогава и аз ще мога да го преживея. И все пак ръцете ми бяха потни. Отново ги стиснах, в опит да спра безкрайното им треперене, и внезапна болка премина през контузената ми длан. Идън бе в стъкленото помещение. Светлорусите му къдрици бяха разчорлени, въпреки усилията на Луси, и сега той носеше тънка, червена пациентска манта. Бе бос. Двама лабораторни техници му помогнаха да се настани върху дълго, бяло легло и един от тях нави ръкавите на Идън, за да премери кръвното му. Брат ми трепна, когато хладната гума докосна ръката му.

— Спокойно, хлапе — рече лабораторният техник, като гласът му бе приглушен от стъклото. — Просто си поеми дълбоко въздух.

Идън измърмори едно боязливо добре в отговор. Изглеждаше толкова мъничък до тях. Краката му дори не докосваха пода. Те се люшкаха лениво, докато той бе вперил поглед към прозореца, който ни разделяше, и се оглеждаше за мен. Стисках и отпусках ръце, след което ги прилепих към стъклото.

Съдбата на цялата република лежеше върху рамене на малкото ми братче. Ако мама, Джон или татко бяха тук, те вероятно щяха да се изсмеят на целия този абсурд.

— Всичко с него ще бъде наред — промълви успокояващо лабораторният техник, който стоеше до мен. Гласът му не звучеше много убедително. — Днешните процедури не би трябвало да му причинят болка. Просто ще му вземем няколко кръвни проби и след това ще му дадем редица лекарства. Изпратихме също проби за анализ и в лабораторните екипи в Антарктида.

— Трябва ли това да ме накара да се почувствам по-добре? — попитах отсечено аз. — Днешните процедури не би трябвало да му причинят болка? Ами тези утре?

Лабораторният техник вдигна отбранително ръце.

— Съжалявам — заекна той. — Не прозвуча добре… не исках да кажа това. Брат ви няма да изпитва болка, обещавам. Вероятно известен дискомфорт от лекарството, но ние взимаме всички възможни предпазни мерки. Аз, хммм… надявам се, че няма да представите нещата в отрицателна светлина пред нашия прославен Електор.

Ето какво го тревожеше толкова много. Това, че ако бях разстроен, щях да изтичам при Андън и да почна да хленча. Присвих очи.

— Ако не ми давате повод да му представя така нещата, няма да го направя.

Лабораторният техник отново се извини, но вече не му обръщах внимание. Очите ми се върнаха върху Идън. Той питаше един от техниците нещо, макар че говореше достатъчно тихо, за да не мога да го чуя. Лабораторният техник поклати глава към брат ми. Идън преглътна, отново погледна нервно към мен, след което стисна очи. Един от лаборантите извади спринцовка и внимателно я инжектира във вената на ръката на Идън. Брат ми стисна зъби, но не издаде и звук. Позната, притъпена болка запулсира в долната част на врата ми. Опитах се да се успокоя. Стресът и отключването на едно от моите главоболия в подобен момент нямаше да помогне на Идън.