Героят полностью

Той избра да направи това — напомних си. V мен внезапно се надигна чувство на гордост. Кога беше пораснал Идън? Имах чувството, че само съм примигнал с очи и съм пропуснал да забележа.

Лабораторният техник най-сетне махна спринцовката, която сега беше пълна с кръв. Намазаха с нещо ръката на Идън, след което я превързаха. Вторият техник сложи шепа хапчета в отворената длан на Идън.

— Глътни ги наведнъж — нареди той на брат ми. Идън изпълни нареждането. — Малко са горчиви… най-добре да ги изпиеш наведнъж.

Идън направи гримаса и леко се задави, но успя да преглътне хапчетата с малко вода. Техниците го преместиха до цилиндрична машина. Не можех да си спомня как се наричаше машината, макар че ми бяха казали преди по-малко от час. Бавно го завъртяха във вътрешността на апарата, докато единственото, което виждах, бяха петите на босите крака на Идън. Бавно отдръпнах ръце от прозореца. Кожата ми остави отпечатъци по стъклото. Минута по-късно сърцето ми се сви в гърдите, когато чух Идън да плаче в машината. Сигурно беше болезнено. Стиснах зъби толкова силно, че си помислих, че челюстта ми може да се счупи.

Най-накрая, след както ми се стори цяла вечност, един от лабораторните техници ми даде знак да вляза. Незабавно минах покрай тях, избутвайки ги, и влязох в стъкленото помещение, за да се надвеся над Идън. Той отново седеше на края на бялото легло. Когато чу, че приближавам, на устата му изгря усмивка.

— Не беше толкова зле — обясни с немощен глас.

Аз просто взех ръката му и я стиснах.

— Справи се добре — отвърнах. — Гордея се с теб. — И това беше така. Бях по-горд с него, отколкото някога съм бил със самия себе си — бях горд с него, че отстоя принципите си срещу мен.

Един от лабораторните техници ми показа екран с нещо, което приличаше на увеличен образ на кръвните клетки на Идън.

— Добро начало — обясни ни той. — Ще работим по това и ще се опитаме да инжектираме Тес с противоотрова тази вечер. Ако имаме късмет, тя ще издържи още пет или шест дни и ще ни даде известно време, през което да работим. — Очите на техника бяха мрачни, макар думите му да бяха доста обнадеждаващи. От странната комбинация ме побиха ледени тръпки. Стиснах по-силно ръката на Идън.

— Не ни остава много време — прошепна ми Идън, когато лабораторните техници ни оставиха да разговаряме на спокойствие. — Какво ще правим, ако не могат да намерят лекарство?

— Не знам — признах.

Не беше нещо, за което наистина исках да мисля, защото ме караше да се чувствам по-безпомощен, отколкото ми бе по вкуса. Ако не откриехме противоотрова, нямаше да получим никаква международна военна помощ. Ако не получехме помощ, нямаше начин да победим колониите. А ако колониите ни превземеха… сетих се какво видях, когато бях там, и си спомних какво ми беше предложил канцлера. Ако избереш, можем да работим заедно. Хората не знаят какво е най-добро за тях. Нали така?

Трябваше да намеря начин да спечелим време, докато работехме по получаването на лекарството. Трябваше да измисля нещо, с което да забавя колониите и да дам на Антарктида възможност да ни се притече на помощ.

— Просто ще ни се наложи да се съпротивляваме — казах на Идън и разроших косата му. — Докато можем. Изглежда, че нещата винаги стоят така, нали?

— Защо републиката не може да спечели? — попита Идън. — Винаги съм смятал, че войската им е най-силната в света. Това всъщност е първият път, когато ми се иска те да си били прави.

Усмихнах се тъжно на наивността на Идън.

— Колониите имат съюзник — отвърнах. — Ние нямаме. — Как, по дяволите, да обясня всичко това? Как да му кажа точно колко безпомощен се чувствах като безучастен зрител, докато Андън водеше армията си към битка, която те просто не можеха да спечелят? — Тяхната армия е по-добра, а ние просто нямаме достатъчно войници, за да се справим.

Идън въздъхна. Слабичките му рамене се отпуснаха по начин, който ме накара да се задавя. Затворих очи и с мъка се успокоих. Да плача пред Идън в подобен момент беше твърде неловко.

— Колко жалко, че не всички в републиката са войници — измърмори той.

Отворих очи. Колко жалко, че не всички в републиката са войници.

И просто ей така, знаех какво трябваше да направя. Знаех как да отговоря на изнудването на канцлера и как да забавя колониите. Умирах, не ми оставаха много дни — мозъкът ми бавно се разпадаше, а същото се отнасяше и за силата ми. Но имах достатъчно мощ за едно нещо. Разполагах с достатъчно време, за да направя една последна стъпка.

— Може би всички в републиката могат да бъдат войници — отвърнах тихо аз.