Героят полностью

Но обаждането ми не успя да се осъществи. Само след стотна от секундата още един куршум се заби точно над главата ми — този път се дръпнах и се прилепих плътно под контейнера за боклук. Когато отворих очи, установих, че се взирам право в студените зеници на командир Джеймсън.

Тя се опита да ме сграбчи за китката.

Измъкнах се мълниеносно изпод контейнера за боклук, преди да успее да ме достигне. Извъртях се, за да насоча пистолета си към нея, но тя вече се бе отместила. Нейният пистолет беше вдигнат. Веднага разбрах, че не се целеше, за да ме убие. Защо? Въпросът мина през ума ми със скоростта на светлината. Защото колониите ме искат жива, защото ще ме използват, за да сключат сделка.

Тя стреля, претърколих се на земята. Куршумът мина на сантиметри от крака ми. Скочих и отново се прицелих към нея — този пък стрелях. Не успях да я улуча за съвсем малко. Тя приклекна зад контейнера за боклук. В същото време отново се опитах да се обадя. Успях.

— Андън — задъхано извиках в микрофона, докато се обръщах, за да побягна. — Измъкни ме от тук!

— Вече сме на път — отвърна Андън.

Спринтирах зад ъгъла, когато зад гърба си чух още един изстрел. Той беше последният. Точно навреме с пълна скорост пристигна джип и спря със скърцане на спирачки на няколко метра от мен. Двама войници излязоха и ме прикриха, докато други двама се втурнаха по улицата след командир Джеймсън. Аз обаче вече знаех, че бе твърде късно и нямаше да я хванат — със сигурност тя също бе побягнала. Всичко свърши точно толкова бързо, колкото и започна. Качих се в джипа с помощта на войниците и рухнах на седалката, докато бързо се отдалечавахме. Адреналинът ми се покачи. Цялото ми тяло трепереше неудържимо.

— Добре ли сте? — попита един от войниците, но гласът му звучеше сякаш отдалече.

Единственото нещо, за което си мислех, бе какво означаваше тази неочаквана среща. Командир Джеймсън знаеше, че ще изчакам джипа в онази пресечка — сигурно се беше опитала да ме подмами, за да ме залови. Присъствието й до въздушните бази не беше случайно. Тя снабдяваше с информация колониите за нашите смени и позиции тук. Навярно имаше също и други войници от колониите, които се криеха сред нас — командир Джеймсън беше обявена за издирване. Не можеше да се придвижва толкова лесно навсякъде, без да получава помощ. А с нейния опит вероятно можеше да издържи на преследване по тези улици достатъчно дълго, за да пристигнат колониите. За да пристигнат колониите. Те се бяха прицелили в следващия град и това щяхме да бъдем ние.

В слушалката ми отново се обади гласът на Андън.

— На път съм — бързо обясни той. — Добре ли си? Джипът ще те отведе право в резиденция „Батала“ и ще наредя да имаш пълна охрана…

— Тя ги снабдява с информация за пристанищата — промълвих в микрофона, преди той да успее да довърши. Гласът ми трепереше, когато произнасях думите. — Колониите възнамеряват да атакуват Лос Анджелис.

ПОЛУЧИХ ОБАЖДАНЕТО ЗА ДЖУН, докато седях при Идън.

След сутрешните експерименти той най-сетне бе заспал. Навън облаците покриваха целия град и създаваха неприветлива атмосфера. Чудесно. Нямаше да зная как да се чувствам, ако беше светъл, слънчев ден, не и след тези новини за командир Джеймсън и факта, че се бе опитала да застреля Джун насред улицата. Облаците подхождаха чудесно на настроението ми.

Докато нетърпеливо чаках Джун да пристигне в болницата, прекарах времето си, наблюдавайки Тес през стъкления прозорец на стаята й. Лабораторният екип все още стоеше около нея и следеше жизнените й показатели като група проклети лешояди от някоя стара природонаучна телевизионна програма. Поклатих глава. Не трябваше да бъда толкова суров с тях. По-рано ми бяха позволили да си сложа предпазен костюм, да седна до Тес и да държа ръката й. Тя беше в безсъзнание, естествено, но все пак успя да притисне пръсти около моите. Знаеше, че съм там. Че я чакам да се оправи.

Сега, изглежда, лабораторният екип й инжектира някакво лекарство, произведено от кръвните клетки на Идън. Да ме вземеха дяволите, ако знаех какво ще се случи след това. Лицата им бяха скрити зад отразителни стъклени маски, което ги превръщаше в нещо извънземно. Очите на Тес останаха затворени, а кожата й беше болнаво жълта.

Тя е болна от вирус, който се разпространява от колониите — трябваше да си напомня. — Не, който се е разпространил от Републиката. Проклетата ми памет.

Паскао, Бакстър и останалите патриоти също пребиваваха бременно в болницата. Къде, по дяволите, трябваше да отидат, така или иначе? Докато минутите течаха, Паскао седна до мен и потри ръце.

— Тя Все още се държи — измърмори той и очите му се спряха върху Тес. — Но има сведения за зараза, която е избухнала и на други места в града. Пренесена е най-вече от някои бегълци. Гледа ли новините по джъмботроните?