— Кодеин? — попита той. Ирландката кимна. Паху ги глътна без вода и премляска. — 1997 — каза той. — Добра година.
Шобан му намигна. После се извърна към Ума, която се бе умълчала, нещо, което не бе в неин стил. Беше се облегнала отзад на багажника, беше кръстосала ръце и гледаше невиждащо някъде в далечината.
— Какво мислиш да правим с труповете? — попита я Шобан.
Ума вдигна поглед, но не отговори. Видях в очите й сълзи. Шобан поклати лекичко глава, после започна да рови в багажника и извади сгъваема лопата.
— Можеш ли да държиш оръжие — попита тя Паху, след като отиде при него. Той кимна. — Стреляй по всичко, което мърда. След това аз ще го погреба. — Ирландката ме погледна. — Ела.
— Аз ли?
— Крайно време е и ти да направиш нещо, освен да дрънкаш празни приказки. Трябва да се изкопаят гробове.
Присви ме под лъжичката, но какво да се прави — тръгнах след нея по пътеката.
Дори диджеридуто се бе умълчало, докато се връщахме на главното шосе, за да продължим към Корнуол. В колата цареше напрежение, сякаш чакахме да се появи Джим Кери45. Шобан не си тананикаше, Паху не спеше, Ума не се усмихваше, а аз не мислех.
Поне се опитвах да не мисля.
Двамата с Шобан се бяхме редували да копаем отстрани на древната погребална могила. Наистина каква ирония! Погледнахме големите каменни блокове, запечатали могилата, и аха да хвърлим вътре труповете, но дори и да разполагахме със здрава ръчка, надали щяха да ни стигнат силите да отместим молозите. Освен това, колкото и да се съмнявах в суеверните дрънканици за това място, ми се видя не особено уместно да натикваме телата на двама нацисти при тленните останки на древните езически магьосници.
Паху беше прав: и бездруго кармата ми не беше от най-добрите.
Правих, струвах и в крайна сметка пак Шобан изкопа почти сама дупката, което си беше справедливо: сигурно бе два пъти по-яка от мен, пък и почвата се оказа пръхкава. Нямахме нито време, нито енергия да копаем дълго, затова и оставихме гроба възможно най-плитък. И въпреки всичко физическият труд не бе най-лошото.
— Главата или краката? — попита Шобан и метна лопатата.
— Краката — отвърнах аз.
Никой не ми ги оспори.
Първо се заехме с Червенобрадко, понеже беше по-близо. Лъснатите му до блясък кубинки бяха толкова високи, че не успях да го хвана за глезените, та го вдигнах за прасците, като наместих ходилата под мишниците си. Шобан го сграбчи за китките и с лекота го вдигна от кръста нагоре. Главата му обаче климна назад и червената порезна рана върху гърлото му зейна още малко — чу се звук, сякаш някой разпаряше кадифе. Бях сигурен, че главата му ще се откъсне от врата, притесних се да не ми прилошее и изтървах краката.
— Смотаняк!
— Извинявай — казах аз и вдигнах ръка към Шобан.
Тя поклати глава и затегли сама мъжагата към гроба.
— Чакай — въздъхнах аз.
Поех си дълбоко въздух и пак хванах трупа за краката. Кимнах на ирландката, изпъшках и го вдигнах. Правех всичко възможно да не го гледам, докато го мъкнехме двайсетте метра до дупката, но и с периферното си зрение виждах как зейналата като усмивка рана ми се хили и колкото и да се напъвах, не можех да си поема като хората дъх. Чак когато метнахме трупа в гроба и той тупна с лицето надолу, успях да глътна малко чист въздух.
Зави ми се свят и аз се наведох, подпирайки се на колене. Стори ми се, че ще припадна, но после се поокопитих. Когато се изправих, видях, че Шобан вече се е заела с другия труп. Изтичах да й помогна.
Скинарът беше много по-лек, а раната от куршума в главата му не бе чак толкова страшна за гледане, затова ни се стори фасулско да пренесем него. Ала пак бях останал без дъх, когато метнахме и втория труп в гроба, макар че ирландката дори не се бе изпотила. Зарита труповете, докато ги намести на дъното на дупката. Пресегна се да вземе лопатата, но спря. Коленичи и грабна протегнатата ръка на онзи с брадата, за да разгледа пръстена с печат върху кутрето му. В началото си помислих, че върху него има свастика, но се оказа, че е някакъв сложен келтски кръст.
— Нали не те е страх от призраци? — попита ирландката.
Постарах се да не се изсмея истерично. Дори започнах да си свирукам.
— Играл съм в цели два филма на Джордж Ромеро46 — изрепчих се, въпреки че не беше вярно. Вдигнах два от пръстите на дясната си ръка, допрях ги и й ги показах. — Ние с Куентин Тарантино сме си много гъсти.
— Да бе — рече Шобан.
Изведнъж в ръката й изникна сгъваем нож. Тя кръцна с бързо движение кутрето на мъртвеца и извади с върха на острието пръстена. Избърса го в тревата и ми го връчи.
— Дръж! — нареди ми Шобан.
— Защо? — попитах, както го стисках в длан, но кой знае защо, протегнах ръка, да е по-далечко от тялото ми.
За кой ли дявол?
— Сложи си го в джоба бе, човек!
— Брр! — изръмжах аз, но се подчиних.
Ирландката ми се усмихна и грабна лопатата.
— Куентин Тарантино е педал, така да знаеш! — отсече тя.
Оставих я сама да затрупа с пръст телата.
— Жадна съм — оповести Шобан.
