Бяхме пътували близо час, когато тя зави към една бензиностанция и спря отстрани. Не ни попита дали искаме нещо, направо отиде в малкото магазинче. Ние тримата също слязохме от автомобила. Ума, която не бе продумала и дума, откакто бяхме погребали телата, забърза към тоалетната. Паху вдигна превързаната си ръка и започна да разкършва пръстите.
— Много ли боли?
Той сви рамене.
— Кофеина си го бива. Но ръката ми започва да изтръпва.
— Хм — рекох, понеже не знаех какво друго да кажа.
Какво ли се казва на човек, който току-що е бил прострелян от нацисти? Опитах се да си спомня някоя реплика от старите филми за войната, но се сетих само за „Експресът на Фон Райън“, а той не ми вършеше никаква работа. Синатра изобщо не е за тази роля.
Шобан излезе от магазинчето с найлонов плик в ръка. Извади за себе си кутийка портокалов сок, изпи на един дъх половината и ми метна плика. Беше купила пет-шест различни безалкохолни напитки и няколко вафли и шоколадчета. А също опаковка бинт и тубичка дезинфекционен препарат. Извадих ги и ги подадох на Паху.
— Да ти помогна ли? — попита ирландката дребосъка.
Паху поклати глава и тръгна към чешмата в тоалетната, като пътьом четеше упътването върху кутийката с дезинфекционен препарат. Разглеждах безалкохолните напитки и умувах коя да си избера, когато Шобан явно разчете мислите ми.
— Нямаше бира — каза ми тя. — Съжалявам.
Кимнах и реших да пийна ябълков сок. Оказа се, моля ви се, че дори е студен.
Бях излапал половин вафла, когато Ума се върна при колата — още изглеждаше смазана. Подадох й плика с благините, тя зарови из тях без особен ентусиазъм и накрая извади бутилка газирана минерална вода и пакетче дъвчащи бонбони.
— Как си? — попитах я.
— Разтревожена.
— Страхотен номер, няма що.
— Моля?
— Очаквах друго.
— Аз съм виновна.
— Не съм казвал такова нещо. Не те виня за нищо. Съгласих се да тръгна с вас на тази… на каквото там е. Експедиция. А и ти ме предупреди. Току-що… — Огледах се и сниших глас: — Току-що убихме двама души.
— Знам, Марти. Сърцето ми се свива, като си помисля колко виновна съм.
— То оставаше да си изгубиш съня заради онези келеши! — скастри я Шобан. — Лично аз изобщо не съжалявам, че ги очистих.
— Нима е толкова лесно? — учудих се аз. — Това ли научи в ИРА?
— Ти ще ми кажеш!
— А? В какъв смисъл?
— И ти си убивал хора, нали? Надушвам го. А досега не изглеждаше особено притеснен.
Наистина бях убивал хора. И други неща. Макар че нямах избор и в онези мигове не бях господар на себе си. Срещнах — по-точно, опитах се да срещна вторачения поглед на Шобан и си дадох сметка, че никога досега не съм се замислял за това, складирал съм спомените в някакъв сейф в ума си и съм скрил ключа. Сега ми се струваше направо невероятно, че никога не са ме измъчвали угризения на съвестта, че не са ме преследвали кошмари и чувството за непосилна вина. При тази мисъл ме обзе ужас, плиснал ме като огромна тихоокеанска вълна. Почувствах се пълен негодник, какъвто съм в един от онези сънища, когато най-неочаквано осъзнаваш, че си гол-голеничък и
Краката ми се подкосиха — седнах на земята.
— Марти! — повика ме Ума и коленичи до мен. — Добре ли си? Какво ти е?
— Не знам. — Чувствах се замаян, премалял. Изведнъж ми се пригади. — Лошо ми е…
Повърнах ябълковия сок и шоколадовата вафла, и някаква шарена бълвоч, много повече, отколкото бях ял. После не остана нищо за повръщане, но спазмите не спряха и вече имах чувството, че диафрагмата ми се е качила в носа и търси авариен изход.
Издрайфах се направо върху обувките си, но хич не ми пукаше. Легнах на хълбок, по брадичката ми се застича струйка бълвоч. Ума се пресегна и ме почисти с хартиена кърпичка. Погали ме по мократа от потта коса, ала аз още не можех да я погледна. Видях пред себе си още един чифт крака.
— Изтървал ли съм нещо? — попита Паху.
— Ще пийнеш ли още?
— Не — уж отказах аз, но всъщност кимнах.
Ума завъртя очи и отиде при бармана да поръча по още едно: „Джак Даниълс“ — чист, за мен, минерална вода за себе си. Шобан седеше сама на бара, отпиваше бавно от халбата бира „Гинес“ и зяпаше бармана. Държеше под око и вратата. Паху бе предпочел да се поразходи в гората, вместо да идва с нас в кръчмата.
Тя беше точно до бензиностанцията — не се наложи дори да се качваме на колата. Ума подметна, че сигурно ще ми дойде добре, ако пийна нещо по-силно от газиран ябълков сок, и аз — иска ли питане, тутакси се съгласих. Бе взела и пакетче печени фъстъци. Разкъса целофана със зъби, сипа си от фъстъците в шепата и метна останалите насред масата. Вдигнах пликчето и прочетох информацията за хранителните качества на продукта, но не ми се ядяха фъстъци. Изпих бърбъна на един дъх и стоварих с трясък чашата върху масата.
— Доста оскъдна доза — отбелязах аз.
— Дават само такива.
— В какъв смисъл?
— Във всяко заведение в Англия ти сервират еднакво количество алкохол. То е строго определено и лицензирано.
— Сигурно се шегуваш! Ами ако барманът реши да ти даде и допълнително?
— Би могъл — отвърна Ума. Аз кимнах. — Но не го правят.
