Тя кимна. Погледнах зад развалините на каменния парапет, към разбуненото море и прибоя при скалите на Пещерата на Мерлин долу. Усетих как мястото ме обгръща с едва ли не осезаемата си история и романтика и ми се
— Предпочитам „Бригадун“47 — отвърнах аз.
Разхождахме се из развалините на замъка, докато не го затвориха. Да ви призная, бях очарован, каквато и да е истината зад преданието. Не ми стискаше да го кажа на глас, но мислех, че Шобан греши ужасно за британската митология. Знам, ние, американците, си умираме за всичко английско и романтично — ако не броим, разбира се, топлата бира и колкото и да е жалко, театралните постановки на Би Би Си — но в тези предания определено се таи сила. Подозирам, че и аз като повечето хора познавам легендата за Артур главно по окастрените адаптации на Дисни, които съм усвоил като дете, но за мен тези предания са велики най-вече с това, че ти въздействат, на каквато и възраст да си.
По-скоро предпочитам да дъвча стъкло, отколкото да си го призная, но според мен Паху беше прав: разказите за Артур и Гиневра, и Кръглата маса, дори в скопения си разкрасен вариант не умират, защото са отглас на нещо същностно за човешката природа. Библейските предания са скучни тъкмо защото са само черно-бели, предсказуеми и праволинейни, докато разказите за Артур намират отклик именно защото никой от героите не е само добър или само лош. Тези герои решават да сторят добрина, но оплескват всичко. Искат да направят злина, но откриват, че все пак не са чак толкова покварени. Дори и преданията да не отговарят докрай на историческата правда, чудо голямо! Те пак си ми харесват.
И да си остане само между нас двамата, но изобщо не съм гледал „Бригадун“.
От мен да го знаете: от циника до романтика има само една крачка.
Паху се качи отпред до Шобан: упътваше я по невероятно тесните междуселски пътища как да стигне до осеяния с боклуци палатков лагер в покрайнините на Джендемия. Направо ми олекна, че сме в такава малка кола — непрекъснато закачахме страничните огледала на автомобилите, които идваха срещу нас. Накрая стигнахме в така наречения къмпинг: три ръждясали каравани и десетина-петнайсет ярки палатки с какви ли не размери. Теренът тук-там беше разкалян и бе обрасъл с бурени и висока трева. Недалеч пасяха две кранти. Насред къмпинга се възправяха три наредени в кръг големи камъка, украсени с графити, които, след като се взрях, видях, че са келтски руни. Няколко мръсни полуголи хлапета се катереха по тях и играеха на криеница. Видях някакъв космат мъжага, който спеше в брезент, окачен на дънерите на две изсъхнали дървета. Голямото му бяло шкембе беше увиснало от люлката като превтасало тесто. В сянката, която хвърляше, седеше блондинка само по бикини, който кърмеше голо пеленаче. Инстинктивно извърнах очи, когато видях как по гърдата й се стича струйка кърма, но това не притесни ни най-малко и нея, и, доколкото видях, околните. От палатките излязоха двама мъже, дочули двигателя на автомобила — до тях Паху изглеждаше самото въплъщение на чистотата.
— Божичко, приземили сме се право в „Избавление II“ — простенах аз. — Видя ли и дете с банджо, си вдигам чукалата, така да знаете.
— Това, Марти, са Пътешественици — обясни Ума.
— Новият сериал на „Стар Трек“ ли?
— Пътешественици от Новата епоха — поправи ме индийката.
— Е, сега вече всичко е ясно — отбелязах аз.
— Чекиджия — смотолеви Паху.
Слезе още в движение от колата. Приближи се на пръсти към мъжа в люлката и го шляпна по шкембето толкова силно, че враните по съседните дървета се разлетяха уплашени. Шишкото подскочи като ужилен — беше побеснял. Но щом видя Паху, се ухили до уши и нададе лъвски рев. Претърколи се учудващо леко от люлката и сграбчи Паху в мечешката си прегръдка така, че го вдигна във въздуха. Жената с детето се изправи и също прегърна Паху веднага щом мъжагата го пусна. И тя стърчеше близо педя над него и лицето му опря в гърдата, с която тя не кърмеше пеленачето, а то се разпищя. Влизах му в положението — и аз не обичам да си деля с никого благинките.
