— Ние се обичахме до момента, в който се появихте вие. Накарахте го да се чувствува ненормален. Накарахте го да мисли, че любовта ни е нещо долно и мръсно. А знаете ли кой я превърна в мръсно нещо, доктор Стивънс? Вие.
Джад усети нещо твърдо да се врязва в ребрата му и да разлива река от болка по вените му. Гледката пред него се обагри внезапно в разкошни цветове, сякаш главата му се беше изпълнила c трептящи дъги.
— Кой ви даде правото да обяснявате на хората какво е любовта, докторе? Седите си в офиса като някой Господ и проклинате всички, които не мислят като вас.
Не е вярно, разнесе се глас нейде из главата на Джад. Хансън никога не е имал правото на избор преди. Аз му дадох възможността да избира. И той не избра вас.
— Сега Джони е мъртъв — изрече русокосият гигант надвесил се над него. — Вие убихте моя Джони. И сега пък аз ще убия вас.
Джад усети поредния удар зад ухото си и започна бавно да се плъзга в морето на безсъзнанието. Някаква далечна част от съзнанието му наблюдаваше c отчетлив интерес как останалата бавно умира. Това малко изолирано островче на разума в съзнанието му продължаваше да функционира и импулсите му проблясваха c отслабващите мисловни процеси. Укоряваше се, че не беше успял да разгадае навреме загадката. Беше предполагал, че убиецът е латински тип, а той се оказа блондин. Беше си мислил, че не е хомосексуалист, и бе сгрешил. Беше открил маниака убиец и сега щеше да умре.
Джад загуби съзнание.
Някаква безкрайно отдалечена частица от съзнанието му се опитваше да му съобщи нещо изключително важно, но нечий гигантски чук трошеше черепа му c такова усърдие, че той не беше в състояние да се концентрира върху каквото и да било. Съвсем близо до него някой скимтеше като наранено диво животно. С огромни усилия и болка Джад успя да отвори очи. Лежеше по гръб в легло в някаква странна стая. В единия ъгъл на стаята Брус Бойд плачеше неудържимо като дете.
Джад бавно започна да се изправя в леглото. Разкъсващата тялото му болка взриви паметта му със спомена за това, какво се беше случило c него неотдавна и той изведнъж се изпълни c див и бесен гняв.
Бойд повдигна глава като дочу, че Джад се размърда. Приближи се до леглото му.
— Вие сте виновен — проскимтя той. — Ако не бяхте вие, Джони щеше да е в безопасност при мен.
Без всякакво волево усилие, подтикван единствено от някакъв дълбок и тъмен инстинкт за отмъщение, Джад посегна към гърлото на Бойд и пръстите му сграбчиха c всички сила адамовата му ябълка. Бойд не направи никакъв опит да се защити. Стоеше прав и сълзите свободно се стичаха по лицето му. Джад се втренчи в неговите очи и сякаш надзърна в ада. Ръцете му бавно се отпуснаха. Господи, помисли си той, та аз съм лекар, и искам да убия един болен човек само заради това, че е посегнал на живота ми.
Погледна Бойд; все едно, че пред него стоеше сломено и нещастно дете.
И изведнъж той проумя какво се мъчеше да му каже от известно време подсъзнанието: Брус Бойд не е Дон Винтън. Защото ако беше, Джад вече нямаше да е между живите. Бойд беше неспособен да убие човек. И затова не пасваше на описанието му за убиеца. Определено имаше иронично утешение в осъзнаването на факта.
— Ако не бяхте вие, Джони щеше да е жив — подсмръкна Бойд. — Щеше да си е при мен и аз щях да го защитя.
— Никога не съм карал Джон Хансън да ви напуска — изрече изтощено Джад. — Той сам взе това решение.
— Вие сте лъжец!
— Нещата между вас и Джон Хансън не са вървели далеч още преди той да дойде при мен.
Последва продължителна тишина. После Бойд кимна.
— Така е. Ние…непрекъснато се карахме.
— Той се опитваше да намери себе си и инстинктите му непрекъснато му казваха, че трябва да се върне обратно при жена си и децата си. Дълбоко в себе си Джон искаше да бъде хетеросексуален.
— Да — прошепна Бойд. — Непрекъснато ми говореше само за това през цялото време, а аз си мислех, че го прави само за да ме накаже. — Той вдигна поглед към Джад. — Но един ден си отиде. Хей така — просто си отиде. Спря да ме обича.
В гласа му се промъкна разтърсващо отчаяние.
— Той не спря да ви обича — каза Джад. — Но ви обичаше просто като приятел.
Бойд беше заковал очите си върху лицето му.
— Ще ми помогнете ли? — Погледът му съдържаше неизказана мъка. — П-помогнете ми, моля ви!
Това беше вик на страдание. Джад дълго време не отдели погледа си от него.
— Да — каза Джад. — Ще ви помогна.
— Ще стана ли нормален?
— Само за себе си такова понятие не съществува. Всеки човек е нормален за себе си и няма двама еднакви в това отношение.
— Можете ли да ме направите хетеросексуален?
— Това зависи от силата на вашето желание. Можем да ви направим психоанализ.
— А ако не успее?
— Ако разберем, че вие сте обречен да бъдете хомосексуалист, най-малкото ще ви помогнем да бъдете в покой със себе си.
— Кога можем да започнем? — запита Бойд.
