Макгрийви стоеше неподвижен и го гледаше със странен поглед. Джад изведнъж проумя, че от устата му не се беше отронил и звук. Вдигна устни до ухото на Макгрийви и изрече бавно и членоразделно c дрезгав и прегракнал шепот:
— Ан ДеМарко… Тя е в… къщата… да… помогнем…
Макгрийви се отдалечи до полицейската кола, взе микрофона на радиостанцията и издаде заповед. Джад остана на мястото си, олюлявайки се; леденият, пронизващ вятър бавно го свестяваше. На няколко ярда на земята пред него лежеше нечие тяло и той разбра, че това е Роки Вакаро.
Победихме, помисли си. Победихме. Непрестанно си повтаряше фразата наум. И още докато я изричаше, разбра, че беше напълно безсмислена. Каква победа можеше да бъде това? Той беше считал себе си за порядъчно и цивилизовано човешко същество — лекар, лечител, — а в какво кръвожадно създание се беше превърнал само за броени минути! Беше накарал един болен човек да прекрачи прага на разсъдъка си и после го беше убил. От този момент нататък щеше да да носи това бреме до края на дните си. Защото колкото и да убеждаваше сам себе си, че е било законна самоотбрана, той знаеше — Господ да му е на помощ! — че беше изпитал огромно наслаждение докато го извърши. И затова никога нямаше да си го прости. Той не се различаваше по нищо от Демарко, от братята Вакаро или от който и да било друг от престъпната им банда. Цивилизацията представляваше една тънка, опасно крехка корица над разбушувана лава, и когато тази корица се разкъса, човек отново се връщаше един милион години назад. А той се беше гордял, че е преодолял завинаги жаждата за кръв и мъст.
Но сега беше прекалено изтощен, за да размишлява повече на тази тема. Единственото, което искаше, беше да се увери, че Ан е вече в безопасност.
Макгрийви застана до него странно променен.
— Изпратихме полицейска кола към къщата й, доктор Стивънс. Така добре ли е?
Джад кимна c благодарност.
Макгрийви го подхвана под мишница и го поведе към колата. Докато крачеше бавно c пребитото си тяло през двора на фабриката изведнъж разбра, че снегът е спрял.
Суровият декемврийски вятър беше разпръснал буреносните облаци и небето бързо проясняваше над далечния хоризонт. На запад отначало се промъкна слаб лъч, но c всяка измината минута слънцето все по-упорито си пробиваше път, за да засия накрая c пълна сила.
Щеше да бъде чудесна Коледа.
