Поколебах се. Разговорите за морал са рядкост между дворцови убийци. Правим каквото ни се каже да правим. Но Сенч беше решил да се снабди с кръвта лично, не като мисия, възложена му от краля. Осмелих се да оспоря думите му.
— Не се ли чувстваш малко… неудобно, че купуваш кръвта на същество, което очевидно мисли и говори? Същество, което вероятно е било убито за придобиването на тази кръв?
Той се взря в мен. Зелените му очи се присвиха и заискриха като лед.
— Странно е точно ти да го казваш, Фиц. Ти имаше връзка с вълк. Не сте ли убивали сърни и зайци и не сте ли ги яли? Хората от Старата кръв, които се свързват с такива същества, ще ти кажат, че те мислят и чувстват също като нас.
— Така е. Човек, свързан с елен, би се съгласил с теб. Но така е построен светът. Вълците ядат месо. Взимахме само каквото ни трябваше. Моят вълк имаше нужда от месо и го взимахме. Без него той щеше да умре.
— А пък без драконовата кръв, изглежда, твоят Шут щеше да умре.
Тонът му беше язвителен. Съжалих, че бях започнал този разговор. Въпреки всичките ни години заедно, въпреки начина, по който ме бе обучавал, се бяхме раздалечили в мисленето си. Бърич и Искрен, казах си, може би не бяха най-доброто влияние за един млад убиец. Като завеса, разтворила се да открие дневната светлина, ме порази мисълта, че може би никой от двамата не беше виждал в мен кралски убиец. Крал Умен беше. Но Бърич се бе постарал да ме отгледа като син на Рицарин. А Искрен навярно винаги бе виждал в мен своя възможен наследник.
Това не смаляваше Сенч в очите ми. Убийците, вярвах, бяха различни, но не по-долни от възпитаните в доброта и деликатност хора. Имаха своето място в света. Като вълците. Но съжалявах, че бях започнал разговор, който само ни показваше колко сме се раздалечили. Мълчанието, настъпило помежду ни, беше като бездна. Помислих да кажа: „Не те съдя“, но щеше да е лъжа и щеше само да направи нещата още по-лоши. Вместо това се опитах да поема една стара роля и го попитах:
— Удивен съм, че изобщо си могъл да се сдобиеш с нея. За какво ти трябваше? Имаше ли планове за нея?
Той повдигна вежди.
— Някои източници намекват, че е мощно възстановяващо средство. Научих, че херцогът на Халкида използва всички възможни средства, които са във властта му, за да се сдобие с онази стъкленица. Вярваше, че тя ще възстанови здравето и жизнеността му. И години наред проявявах остър интерес за здравето на херцога. — Много лека, но много триумфална усмивка пробяга по устните му. — Въпросната стъкленица с кръв пътуваше за Халкида и бе… отклонена. Вместо това дойде при мен. — Изчака за миг, докато мисълта проникне в ума ми, след което добави: — Драконът вече беше мъртъв. Отказът да се купи кръвта нямаше да му върне живота. Отклоняването ѝ от херцога на Халкида може би спаси живота на мнозина. — Усмивката отново пробяга по лицето му. — Или навярно това, че я нямаше, сложи край на живота на херцога.
— Чух, че умрял, когато дракони съборили замъка му върху него. Ако е така, в това има някаква ирония, нали? Съществата, които е искал да убие, за да съхрани живота си, са го издирили и са го убили.
— Ирония. Или съдба. Но за съдбата ще трябва да попиташ своя Бял пророк.
Не говореше сериозно. Може би. Отговорих все едно, че беше сериозен.
— След като го върнах от мъртвите, той изгуби способността си да вижда всяко възможно бъдеще. Сега живее ден за ден, също като нас, върви слепешком по пътеката към бъдещето.
Сенч поклати глава.
— Няма никаква пътека към бъдещето, Фиц. Пътеката е сега. Сега е всичко, което е или ще бъде някога. Можеш да промениш навярно следващите десет дъха в живота си. Но след това произволната случайност отново те сграбчва в челюстите си. Дърво пада отгоре ти, паяк те ухапва по глезена и всичките ти грандиозни планове за спечелване на битка се провалят. Сега е това, което имаме, Фиц, и сега е мястото, където действаме, за да останем живи.
Вълчето в тази мисъл ме потресе и смири.
Той си пое дъх, издиша и ме изгледа навъсено. Изчаках.
— Има още нещо, което трябва да знаеш. Съмнявам се, че може да ни помогне да си върнем дъщерите, но трябва да го знаеш, в случай че може. — Изглеждаше почти ядосан от това, че трябва да сподели тайната си, каквато и да беше тя. Изчаках.
— Шайн има Умението. И то силно.
— Какво?!
Неверието ми го зарадва. Той се усмихна.
— Да, колкото и странно да е, талантът, който е толкова рехав у мен, че все още ми трябва усилие, за да го използвам, разцъфтя в нея в ранна възраст. Кръвта на Пророка тече силна в жилите ѝ.
— Как откри това?
— Когато беше много малка, тя се пресегна към мен. Имах сън за малко момиче, което ме дърпаше за ръкава. Наричаше ме „Тате“ и ме молеше да я вдигна. — Гордата усмивка се разшири. — Силна е, Фиц. Достатъчно силна, за да ме намери.
— Мислех, че не знае, че си ѝ баща.
