Старецът извади меча си. Усетих се, че гледам върха на меча на Искрен. Никога не го бях виждал от този ъгъл. Мечът на чичо ми, последният му дар за мен, носен от мен преди много години. А сега ме застрашаваше. Отстъпих назад. С радост щях да насека мъжа пред мен на парчета, но не исках нищо да зацапа хубавото острие. Привидното ми отстъпление разпали искри в очите му и той извика:
— Страхливец!
— Ти нападна дома ми — казах тихо. — Оръжието, което държиш, е мое. Отвлече жена и малко момиче от дома ми. Искам си ги.
Това, че почти шепнех, го разгневи. Той се намръщи, мъчеше се да схване думите ми, после извика:
— Хоген!
Заговорих по-тихо от вятъра.
— Мисля, че не те чува. И че не те вижда. — Подхвърлих безумното си предположение: — Мисля, че техният магьосник те е направил невидим за него.
Той зяпна, после стисна зъби. Това жило улучи точно.
— Ще те убия!
Поклатих глава.
— Къде са те? Тези, които открадна от мен. — Прошепнах въпроса си, докато се измествах безшумно настрани, а той ме проследи с очи. Държеше меча си в готовност. Колко ли добър беше? Прецених възрастта му и скованите му движения.
— Мъртви! Мъртви или избягали с другите. — Извърна глава и извика: — Хоген!
Усмивката ми стана зъбата. Наведох се и сграбчих шепа сняг. Смачках го на топка и я хвърлих към него. Той се отдръпна, но не достатъчно бързо. Удари го в рамото. Беше скован. И бавен.
Направи стъпка към мен, с меча в готовност.
— Стой и се бий!
Свих заднешком към другия край на палатката, извън полезрението на Хоген. Старият мъж се движеше бавно, без да откъсва очи от мен и с вдигнато оръжие. Отпуснах за миг брадвата на снега, за да видя дали ще мога да го изкуся да ме атакува, но той продължи бавно напред. С една ръка на брадвата, извадих ножа си и забих острието в платнището на палатката му. Дръпнах дълъг срез в него и видях как хлътва.
— Спри! — изрева той, видял как подслонът му рухва. — Стой и се бий като мъж!
Обърна се към Хоген. Той псуваше и се бореше с клона, без изобщо да ни забелязва.
Разширих прореза в палатката. Старецът настъпи още. Наведох се, бръкнах през прореза и започнах да измъквам припасите му на снега. Напипах торба с храна. Сграбчих я за дъното и беззвучно хвърлих съдържанието ѝ в по-дълбокия сняг. Държах го под око, когато бръкнах отново, заопипвах и намерих походно одеяло. Измъкнах го навън и захвърлих и него.
Поведението ми го разстройваше.
— Хоген! — изкрещя той отчаяно. — Натрапник напада лагера ни! Нищо ли няма да направиш?
Озърна се с гняв към мен, после внезапно се обърна и нагази сковано през снега към Хоген. Не това исках.
Пуснах брадвата и прибрах ножа в канията. Смъкнах ръкавиците си, после извадих прашката и грижливо подбраните камъчета, които вървяха с нея. Хубави кръгли камъчета. Една прашка издава звук, но не силен. Старецът викаше, докато вървеше. Надявах се, че това ще прикрие фученето на прашката. Надявах се, че все още мога да улуча с нея. Нанизах клупа на пръста си, наместих камъка и стиснах другия възлест край на жилата. Завъртях я, после пернах рязко и камъкът изхвърча. Не улучих.
— Не улучи! — извика старецът и се опита да забърза. Избрах друг камък. Метнах го. Профуча през дърветата.
Хоген вече се тътреше към лагера тромаво, използваше меча от стената ми за патерица; беше стиснал краищата на няколко клона под мишница и ги влачеше към огъня. Третият ми камък удари един дънер със силно изтупване. Хоген се обърна към звука и зяпна. Старецът проследи погледа му и след това се извърна към мен. Четвъртият камък го перна отстрани по главата.
Той падна зашеметен. Хоген закрачи отново към лагера, влачеше дървата. Мина на ръка разстояние от падналия си командир, без изобщо да го погледне. Прикрит зад палатката, се промъкнах към гората и заобиколих лагера. Старецът беше паднал по гръб в дълбокия сняг. Тупаше безпомощно с ръце и крака, объркан, но в съзнание. Хоген беше с гръб към нас. Беше пуснал дървата до огъня и оглеждаше слисано срязаната палатка и разхвърляните около нея припаси. Затичах към падналия.
