Той извика стъписано и ръката му зашари за меча. Грешна тактика. Бях вече до него и оставих цялото ми разочарование да влее сила в юмруците ми. Ударих го в челюстта и погледът му се размъти. Преди да е успял да се съвземе, го обърнах по очи в снега. Докопах едната му мятаща се ръка и я стегнах здраво около китката с жилата на прашката. Наложи се да го затисна с коляно между плешките, докато успея да хвана и задържа другата му ръка. Беше стар и замаян, но същото така корав — и се бореше за живота си. Най-сетне извих другата му ръка, увих два пъти здраво жилата около лакътя и след това я завързах още по-здраво за другата китка. Не беше никак изящно, но се надявах да е точно толкова неудобно, колкото изглеждаше. Проверих възлите си, после го обърнах отново на гръб, върху вързаните му ръце. Вдигнах меча на Искрен, сграбчих го отзад за яката и го повлякох, както риташе, през снега. Съвзе се достатъчно, за да засипе мръсни ругатни и да ме нарече, съвсем основателно, с всички възможни варианти на „кучи син“. Виковете му бяха добре дошли. Докато Хоген не можеше да реагира на тях, можеше да прикрият звуците, които издавах, докато пъхтях и го влачех надалече от лагера.
Спрях едва когато престанах да виждам палатката и огъня. Пуснах го и постоях, с ръце на коленете, докато си оправя дъха. Опитах се да преценя колко време имам насаме с него. Другите наемници можеше вече да се връщат. Или не, ако се бяха натъкнали на гвардията на Рингхил. Ридъл, Лант и Настойчивост може би идваха. Или не. Беше напълно възможно да са избрали прекия път до Соларски пропад. Прогоних тези мисли от ума си и клекнах до пленника си. Потиснах Осезанието си. Направих го с неохота, понеже знаех, че това ще ме направи по-уязвим за скришна атака. Но беше съществено да потуша споделените усещания, за да мога да направя това, което трябваше да направя.
— Тъй. Сега ще си поговорим. Разговорът ни може да е приятелски или може да е много болезнен. Искам да ми разкажеш всичко, което знаеш за белите хора. Искам да знам всичко за деня, в който сте нападнали дома ми. И най-вече, искам да знам за жената и момичето, които отвлякохте от дома ми.
Той започна да ме ругае отново, но не беше особено изобретателен. Когато ми омръзна, гребнах шепа сняг и я натиках в лицето му. Той запръска слюнки и завика, така че добавих още, докато не млъкна. Седнах до него в снега. Той тръсна глава. Снегът вече се топеше по мокрите му червени бузи.
— Не ти е много удобно, нали? Искаш ли вече да ми разкажеш? — Той се надигна, сякаш се канеше да се изправи. Бутнах го отново в снега и поклатих глава. — Не. Лежи си. Кажи ми каквото знаеш.
— Когато хората ми се върнат, ще те накълцат на парчета. Бавно.
Поклатих глава. Заговорих на халкидски:
— Няма да се върнат. Половината лежат мъртви в другия лагер. Единственият, който е останал, не може да те чуе и види. Всеки, който е избягал, е налетял на войската на Бък. А ако са успели да стигнат до Соларски пропад, са видели, че корабът е преместен. Искаш ли да живееш? Кажи ми за пленниците, които взехте от дома ми.
Изправих се. Опрях върха на меча на Искрен в меката част точно под гръдната кост. Подпрях се на него, не толкова силно, че да пробие през кожата и вълната, но достатъчно силно, за да го заболи. Той зарита дивашки и изрева. След това изведнъж се отпусна в снега и ме изгледа с гняв. Сви упорито устни.
Не ме впечатли.
— Ако не искаш да говориш, си безполезен. Ще приключа с теб веднага и ще се заема с Хоген.
Враната изграчи силно над главата ми, след това изведнъж се понесе надолу и кацна на рамото ми. Кривна глава и изгледа пленника ми с едното си лъскаво черно око.
— Червен сняг! — изграчи тя радостно.
Усмихнах се и кимнах към нея.
— Мисля, че е гладна. Да ѝ дадем ли един пръст за начало?
Пъстра се намести по-близо до главата ми.
— Око! Око! Око! — предложи възторжено.
Постарах се да не издам колко изнервящо е това за мен. Не бях преместил тежестта си от меча и върхът му бавно и неумолимо пробиваше пластовете дрехи. Наблюдавах очите и стиснатите устни на халкидеца. Видях как преглътна и миг преди да се е опитал да се превърти, го изритах под ребрата. Мечът хлътна през дрехите и в плътта. Не го оставих да влезе много надълбоко.
— Недей. — Думата прозвуча като учтиво предупреждение.
Наведох се над него, с меча на Искрен още в раната му, и предложих:
— Хайде. Започни от самото начало. Кажи ми как бяхте наети и за какво. Докато говориш, няма да те нараня. Когато спреш да говориш, ще те нараня. Много. Започвай.
Гледах очите му. Погледът му пробяга веднъж към лагера. Веднъж към враната. Нямаше изход. Облиза напуканите си устни и заговори бавно. Знаех, че се опитва да спечели време. Нямах възражения.
