Генерал Джи Джонг гледаше с увиснала челюст как монголите изкормват предните му редици. Беше видял как конницата му се обръща в бягство и се врязва в основната армия, внасяйки паника в строя. Сигурен беше, че още може да удържи положението, но тогава проклетите монголи им налетяха с откраднатите коне. Яздеха невероятно умело и запазваха съвършено равновесие, докато пускаха залп след залп в галоп. Един отряд пехотинци рухна и нова вълна противници се втурна през войниците му, сякаш бяха деца с мечове.
Генералът зяпаше тъпо. Офицерите му чакаха заповеди, но прекалено много неща се случваха едновременно и той се бе вцепенил. Не можеше да се окопити. Повече от половината от армията му все още не се беше сблъскала с врага, а по-надолу в строя чакаха двадесет кавалерийски отряда. Джи Джонг заповяда да доведат коня му и се качи в седлото.
— Блокирайте прохода! — изкрещя той и пратениците препуснаха напред. Хората му горе сигурно чакаха заповедта, стига да бяха останали живи. Ако успееше да спре излизащите от прохода монголи, щеше да ги обкръжи и унищожи. Беше вдигнал онова дърво като последна възможност, но сега единственото то можеше да му осигури достатъчно време, за да се прегрупира.
Субодай видя Чингис да полита през края на прохода на обезумелия си кон. Усети, че натискът намалява, когато все повече бойци последваха хана си през теснината. Младите вълци виеха от възбуда. Мнозина бяха все още притиснати от хора и коне и не можеха да помръднат. Някои дори се бяха завъртели кръгом в навалицата и се мъчеха отново да се обърнат с лице към сражението.
Чингис се беше изгубил от погледа му, когато Субодай видя как едно от дърветата над главата му се опъва. Вдигна глава и моментално разбра, че то може да рухне и да го отреже от онези, които вече бяха минали теснината.
Хората му не виждаха опасността и пришпорваха конете си напред, надавайки викове като младоци с жълто около устата, каквито всъщност си бяха. Субодай изруга, опъна се второ въже. Дървото беше огромно, но не след дълго щеше да падне.
— Мишени нагоре — изрева той на хората си и им даде посока, като започна да пуска стрела след стрела с най-голямата скорост, на която беше способен. Първата улучи един от противниците в гърлото и той падна, събаряйки още двама. Въжето се отпусна, но други войници се завтекоха да изпълнят заповедта на Джи Джонг и дървото започна да се накланя. Младите вълци отговориха с рояк стрели и повалиха десетки. Но беше твърде късно. Последните дзински войници издърпаха масивния ствол точно върху тях и той с трясък полетя в прохода. Субодай се намираше на не повече от двайсет крачки от равнината, когато дървото падна. Конят му уплашено се изправи на задните си крака и ездачът трябваше да се приведе напред, за да го овладее.
Трясъкът изтръгна от кървавото им безумие дори оцелелите пленници. Докато Субодай се взираше, зашеметен от ужас, над уплашените редици се спусна пълна тишина. После се разнесе воят на един боец, чиито крака бяха смазани. Дървото препречваше теснината на височина колкото човешки бой. Нямаше кон, който да го прескочи. Субодай усети, че хиляди очи се обръщат автоматично към него, но не знаеше какво да прави.
Стомахът му се сви, видя зад бариерата да се появяват редици дзински копиеносци. Онези, които посмяха да покажат лицата си, бяха повалени от стрелите, но оръжията им останаха — редица тежко желязо, стърчащо като зъби на хищник по дължината на ствола. Субодай преглътна на сухо.
— Брадви! — изкрещя той. — Бързо носете брадви!
Не знаеше колко време ще им е нужно, за да се справят с масивния дънер. Дотогава ханът им оставаше в капан от другата страна.
Чингис видя как дървото пада и изрева яростно, отсичайки с един-единствен удар главата на мъжа срещу себе си. Намираше се в море от червени и златни знамена, които плющяха на вятъра като птичи криле. Сражаваше се сам, отчаяно. Все още не бяха разбрали кой е той. Единствено тези, които бяха най-близко, опитаха да смажат побеснелия воин, който се зъбеше и ръмжеше в лицата им. Той се въртеше и се втурваше между тях, използваше като оръжие всяка част от бронята си, всичко, което можеше да го запази жив. Оставяше след себе си диря от смърт и болка и нито за миг не престана да се движи. Да спре означаваше да умре сред безбройните знамена.
Дзинските войници усетиха внезапната неувереност у враговете си и изреваха предизвикателно. Самоувереността им се възвърна. Чингис видя огромно множество бодри конници да се носи с грохот край фланга. Беше изгубил от поглед брат си Хаджиун. Нямаше кон, заобикаляха го врагове. Прах покриваше всичко и той разбра, че смъртта е на стъпка от него.
Почти се беше отчаял, когато един конник размаза изпречилите му се вражески войници и го метна с могъщите си ръце зад себе си. Беше Толуй, борецът. Чингис задъхано благодари на масивния воин, докато мечовете им съсичаха враговете. Стрели от арбалети отскачаха от броните им и Толуй сумтеше, когато дебелите колкото пръст пластини се огъваха от ударите и много от тях падаха.
