— Трийсет крачки напред, след мен! — изкрещя той и се затича в тръс. Хората му го последваха и извадиха нов сноп стрели от колчаните си. Дзинските войници ги видяха да приближават. Хиляди се мъчеха да излязат от редиците на мъртвите. Мнозина бяха паднали, без да получат рани, когато конете им налетяха върху камарите умиращи хора и животни. Командирите лаеха заповеди да се качат отново в седлата, но войниците нададоха уплашени викове, щом видяха приближаващите монголи.
Хаджиун вдигна десния си юмрук и редицата спря. Видя как един от командирите му перва някакъв млад воин толкова силно, че онзи залитна.
— Удариш ли още един кон, лично ще те убия! — озъби се командирът. Хаджиун се засмя.
— Още двайсет! Целете се в хората! — изкрещя той и заповедта му се повтори по редицата. Дзинските конници се окопитиха след първия удар и украсените им с пера офицери ги подкараха отново напред. Хаджиун се прицели в един от тях, докато онзи се въртеше на коня си, размахвайки вдигнат меч.
Стрелата му се заби в гърлото на офицера и още девет хиляди я последваха. От това разстояние се прицелваха съвсем точно и залпът беше съсипващ. Разстроената втора атака се разпадна под свистящите стрели и дзинските войници изпаднаха в паника. Неколцина препуснаха с щитове, заприличали на таралежи от стрелите. Макар да му беше болно, Хаджиун изрева: „Конете!“, и животните рухнаха сред хрущене на счупени кости.
За всеки шейсет удара на сърцето излитаха десет стрели без никакъв отдих. Най-храбрите противници умряха бързо, останаха само слабите и уплашените, които се мъчеха да обърнат конете назад. Редиците се разбъркаха от подплашените коне, чиито ездачи висяха безжизнено в седлата със стърчащи от гърдите стрели.
Рамото на Хаджиун вече го болеше, когато изстреля четиридесетата си стрела и зачака хората около него да го последват. Долината пред тях представляваше каша от кръв и мъртъвци, червено петно от ритащи копита и мятащи се в агония войници в снега. Дзинците вече не можеха да атакуват. Офицерите продължаваха да им крещят да продължат напред, но трети път нямаше да успеят да наберат скорост.
Хаджиун изтича напред, без да дава заповед, и хората му го последваха. Той преброи двайсет крачки, остави вълнението да надделее над здравия му разум, пробяга още двайсет и се оказа опасно близо до повалените хора и коне. Само сто крачки разделяха противниците, когато той заби поредните двайсет стрели в девствения сняг и сряза възела, който ги свързваше. Дзинските войници нададоха ужасени писъци, когато видяха, че монголските лъкове се огъват отново. Паниката се разпространи в редиците им и конниците се пречупиха, когато стрелите се врязаха в тях.
Отначало бягството тръгна бавно и мнозина загинаха, защото отзад ги натискаха. Монголите стреляха методично по всичко, което се изпречваше пред очите им. Офицерите изпопадаха бързо и Хаджиун изкрещя триумфално, щом видя, че безредицата е пълна. Онези, които още не бяха приближили предните редици, застинаха стъписани и изпълнени с ужас от клането.
— По-бавно! — извика Хаджиун на хората си, докато пускаше петнайсетата си стрела и обмисляше дали да не се приближи още повече до дзинците и окончателно да всее паника в редиците им. Овладя се, макар страшно да му се искаше да се втурне сред бягащите. Време е, каза си той. Темпото намаля и точните попадения се увеличиха. Стотици врагове рухнаха от монголските стрели. Хората от степите бяха изстреляли по шейсет и колчаните на гърбовете им бяха олекнали.
Хаджиун спря. Конницата беше разбита и мнозина препускаха назад с отпуснати поводи. Все още можеха да се прегрупират и макар да не се боеше от нова атака, той реши да ги прогони чак до основните им сили. По-нататъшното приближаване беше опасно, знаеше това. Ако дзинските войници успееха да се доберат до хората му, можеха да обърнат късмета. Хаджиун се огледа към ухилените лица наоколо и се разсмя гръмко.
— Ще вървите ли с мен? — Отвърнаха му радостни възгласи, той тръгна напред и извади нова стрела от колчана. Този път я задържа на тетивата, докато стигнаха до първите редици на повалените. Мнозина бяха все още живи и някои от хората му взеха оръжията им, като изгубиха ценни моменти, докато ги затъкнат в поясите си. Подплашен кон, препускащ покрай редицата едва не събори Хаджиун. Той протегна ръка за поводите, не успя да ги улови, но малко по-нататък двама от хората му спряха животното. Но наоколо имаше стотици животни без ездачи и той посегна към друг, който изтича край него, като пръхтеше подплашено от редицата стрелци. Укроти добичето, като погали муцуната му. Дзинските конници започнаха да се престрояват. Беше им демонстрирал колко добри са хората му с лъковете. Може би беше време да им покаже и уменията им на кон.
