Играта е към своя край. Обкръжена отвсякъде от воюващи фракции, платени убийци и шпиони, Мара от Акома трябва да почерпи от най-дълбоките си вътрешни сили, за да укрепи позицията си веднъж завинаги. Брилянтен завършек на брилянтна поредица, която ни предлага уникален поглед към света с японско-римски черти — Цурануани… Реймънд Фийст е роден и отраснал в Южна Калифорния. Завършил е Калифорнийския университет, Сан Диего. Автор е на световноизвестната фентъзи поредица Сага за войната на разлома и други, свързани с фантастичния свят на Мидкемия. Живее в Санта Фе, Калифорния. Джани Вурц е авторка на няколко успешни фентъзи романа, включващи трилогията Огненият цикъл, както и на сборници с разкази. Всички публикувани от нея романи се радват на горещото одобрение на критиката и читателите.
Утринното слънце грейна.
Росата заблещука като скъпоценни камъни по тревата на езерния бряг и зовът на гнездящите птици шатра се понесе сладко на вятъра. Лейди Мара се наслади на свежия въздух, който скоро щеше да отстъпи на дневната горещина. Седеше в носилката си. Съпругът й бе до нея, а двегодишният й син Джъстин бе задрямал в скута й. Тя затвори очи и въздъхна дълбоко и доволно.
Пъхна пръсти в ръката на мъжа си. Хокану се усмихна. Беше неоспоримо чаровен и доказан воин, а безгрижните времена не бяха смекчили атлетичната му външност. Ръката му стисна властно нейната, прикривайки с нежност мъжката сила.
Последните три години бяха добри. За първи път от детството си Мара се чувстваше сигурно, предпазена от убийствените несекващи политически интриги на Играта на Съвета. Врагът, който бе убил баща й и брат й, не можеше вече да я застраши. Сега той беше само прах и спомени, фамилията му бе загинала с него. Наследствените му земи и величествената къща на имението бяха поверени на Мара от императора.
Според суеверието лош късмет опетняваше земята на една паднала фамилия. В такава чудесна утрин като тази обаче нещастието сякаш бе напълно изчезнало от света. Докато носилката бавно се движеше покрай брега, двамата споделяха покоя на мига, загледани в дома, който бяха създали заедно.
Сгушена между стръмни, увенчани със скали хълмове, долината, принадлежала първоначално на лордовете Минванаби, беше не само естествено укрепена, но толкова красива, че сякаш бе докосната от боговете. Езерото отразяваше ясното небе. Водите му бяха набраздени от бързите гребла на куриерска лодка, понесла депеши за домашните търговски пълномощници в Свещения град. Баржи със зърно, тласкани от веслата на пеещи роби, докарваха тазгодишната жътва в складовете, докато пролетното пълноводие позволеше превоза надолу по реката.
Есенният ветрец галеше златистата трева, а утринното слънце огряваше стените на къщата на имението като алабастър. Отвъд нея, в една естествена падина, Бойните водачи Люджан и Ксандия упражняваха обединена част воини на Акома и Шинцаваи. Тъй като Хокану един ден щеше да наследи титлата на баща си, бракът му за Мара не беше слял двата дома. Воини в зеленото на Акома маршируваха в крак с други в синьото на Шинцаваи, редиците им бяха изпъстрени тук-там с черно от подразделения на насекомоподобни чо-джа. Наред със земите на Минванаби лейди Мара беше спечелила съюз с още два кошера и с тях — бойната сила на още три отряда воини, родени за битка от цариците си.
Достатъчно глупав враг, за да предприеме щурм, щеше да си навлече бързо унищожение. Мара и Хокану със своите верни васали и съюзници заедно командваха постоянна армия, която нямаше равна в държавата. Само Имперските бели на Небесната светлина, с наборите от други домове под неговата власт, можеха да съперничат на тези две армии. И сякаш чудесните бойци и почти несъкрушимата крепост сами по себе си не гарантираха мир, титлата Слуга на империята, дадена на Мара за службата й на Цурануани, й даваше почетното осиновяване във фамилията на самия император. Имперските бели най-вероятно щяха да тръгнат в нейна защита, защото според кодекса на честта, съществен за цуранската култура, една обида или заплаха към нея представляваше оскърбление срещу фамилията на Небесната светлина.
— Изглеждаш прелестно доволна от себе си тази сутрин, скъпа съпруго — промълви в ухото й Хокану.
Мара отпусна глава на рамото му и устните й се разтвориха за целувката му. Макар дълбоко в сърцето да й липсваше дивата страст, която бе изпитвала с червенокосия варварин роб, бащата на Джъстин, беше се примирила с тази загуба. Хокану притежаваше сходен дух, споделяше нейната политическа проницателност и склонността й към новаторство. Беше с бърз ум, добър и предан съпруг, а също и търпелив към упорития й нрав — нещо, на което малцина мъже от нейната култура бяха склонни. С него Мара споделяше като с равен. Бракът й бе дълбоко и трайно удовлетворение и макар интересът й към Великата игра на Съвета да беше намалял, тя вече не я играеше със страх. Целувката на Хокану я стопли като вино, но в същия миг рязък пронизителен вик разцепи тишината.
Мара се откъсна от прегръдката на Хокану. Тъмните очи на мъжа й отразиха усмивката й.
— Аяки — казаха двамата едновременно.
В следващия момент галопиращи копита изтътнаха по пътеката край езерото.
Хокану сложи ръка на рамото на жена си и двамата се наведоха, за да погледнат лудорията на по-големия син и наследник на Мара.
