Хокану се измъкна от носилката, скочи и посегна да сграбчи юздата, но сечащите във въздуха копита го спряха. Той се наведе, опита отново да я хване, но не успя, понеже конят се извъртя. Хокану разбираше достатъчно от коне, за да си даде сметка, че животното е обезумяло, така че изкрещя на момчето, което беше обгърнало с две ръце шията на животното:
— Аяки! Скачай! Веднага!
— Не — извика детето, не от незачитане, а в изблик на храброст. — Мога да го укротя!
Хокану отново скочи да хване юздите, уплашен не на шега за собствената си безопасност. Непокорността на момчето можеше да бъде оправдана, ако конят просто се беше подплашил. Но Хокану бе виждал последиците от отровна стрела. Знаеше какво означава треперещата конска плът и внезапната липса на координация: бързо действаща змийска отрова. Ако стрелата беше улучила Мара, смъртта вече щеше да е настъпила след секунди. При животно десетократно по-голямо от нея, краят щеше да е по-бавен и много по-мъчителен. Конят изцвили от болка и спазъм разтърси туловището му. Оголи жълти зъби и задърпа юздечката, а Хокану отново не успя да го хване.
— Отрова, Аяки! — извика с всичка сила.
Хвърли се да хване стремето, за да смъкне момчето от седлото. Предните крака на коня се стегнаха, мускулите се вцепениха. След това задните се огънаха и животното рухна, като повлече момчето.
Мара изпищя. Аяки отказа да скочи в последния миг и конят го затисна.
Хокану се хвърли покрай ритащите копита и стигна с един скок до момчето — но твърде късно. Затиснато под тежестта на умиращия треперещ кон, детето изглеждаше невъзможно пребледняло. Тъмните му очи се извърнаха към Хокану и незатиснатата му ръка се пресегна да хване ръката на втория му баща миг преди смъртта.
Хокану усети как малките мръсни пръсти се отпуснаха в неговите. Стисна ги с отчаяна ярост.
— Не! — извика сякаш в предизвикателство към боговете. Виковете на Мара кънтяха в ушите му. Воините от почетната й стража вече вдигаха мъртвия кон.
На Аяки му бе отнето правото на последен протест срещу безмилостната ненавременна смърт. Тежестта на коня беше смазала гърдите му и ребрата му стърчаха от премазаната плът като счупени мечове.
Момчешкото, толкова бледо лице се взираше с широко отворени изненадани очи в равнодушното небе. Пръстите, пресегнали се към втория му баща, за да отблъснат ужаса от мрака, бяха отпуснати, с мехур на палеца, последното свидетелство за усърдни упражнения с дървения меч. Това момче никога нямаше да познае нито почестите, нито ужасите на битката, нито сладката целувка на първата си девица, нито гордостта и отговорността на господарската мантия, предопределена да бъде негова един ден.
Невъзвратимостта на този внезапен край бе като кървяща рана. Скръб и стъписващо неверие обзеха Хокану. Умът му се измъкна от потреса само благодарение на рефлекса, усвоен на бойните полета.
— Покрий детето с щита си — заповяда той на най-близкия войник. — Майка му не бива да го види така.
Но думите излязоха твърде късно от изтръпналите устни. Мара се беше втурнала след него и той усети пърхането на копринения й халат, когато тя падна на колене до сина си. Посегна да го прегърне, да го вдигне от прашната земя, сякаш с чистата сила на любовта можеше да го върне към живота. Ала ръцете й замръзнаха във въздуха над премазаната плът, която допреди малко бе Аяки. Мара отвори уста, но от нея не излезе звук. Нещо вътре в нея се прекърши. Хокану я притисна към рамото си.
— Отиде в залите на Червения бог…
Мара мълчеше. Хокану усещаше забързаните удари на сърцето й под дланта си.
В храстите покрай пътя се водеше борба — стражите на Мара бяха спипали облечения в черно убиец, Докато Хокану се съвземе и им заповяда да спрат — защото жив той можеше да бъде принуден да каже кой го е наел, — воините бяха приключили.
Мечовете им бяха яркочервени. За секунди убиецът на Аяки бе насечен като нийдра в касапница.
На Хокану дори му дожаля за мъжа. Огледа го. Беше с къса черна риза и панталони и боядисани в червено ръце. Платът около главата, скриващ всичко, освен очите, беше дръпнат и на лявата буза се виждаше синя татуировка. Този знак се носеше само от членовете на тонга Хамой, братството на убийците.
Хокану бавно си пое дъх. Нямаше значение, че войниците бяха посекли убиеца: наемникът с радост щеше сам да отнеме живота си, за да не издаде информация. Тонгът действаше под изричен кодекс за опазване на тайна и беше сигурно, че убиецът нямаше да знае кой е платил на водача му за това нападение. А единственото име, което беше важно, бе това на човека, наел услугите на хамоите.
В едно хладно кътче на ума си Хокану осъзна, че този опит за покушение срещу Мара не е излязъл евтино. Този мъж не можеше да се е надявал, че ще оцелее след мисията си, а такова самоубийствено покушение сигурно струваше цяло състояние в метал.
— Претърсете убиеца и проследете пътя му през имението — нареди той с глас, натежал от кипящи чувства. — Вижте и дали може да се разбере кой може да е наел тонга.
Командващият Ударен водач на Акома се поклони, после завика отсечени заповеди на бойците си.
