Сам хвърли сметките на бюрото на Ашър.
— Тези трябва да се платят, и то веднага. Как вървят нещата по измъкването му от затвора? Тогава сам ще се заеме с мръсните си сделки.
— Няма да е лесно, Саманта — каза Патерсън. — Процесът беше справедлив. Няма законна причина да обжалваме.
— Да, но на единствения им свидетел едва ли може да се вярва.
— Не можем да обжалваме само защото съдът е повярвал на една отрепка, която продава наркотици на деца. Разполагат и с резултатите от огледа на местопрестъплението.
— Не са открили оръжието на убийството.
— Не е нужно, за да се стигне до присъда.
— Значи няма да обжалваме? Това ли искаш да ми кажеш?
Патерсън вдигна ръка, сякаш да успокои буен жребец.
— Искам да кажа, че за да се явим пред Апелативния съд, трябва да разполагаме с твърди доказателства. Доказателства, че присъдата е несправедлива.
— Тери е невинен.
— Саманта, аз съм на твоя страна. Виж, най-добрият начин да измъкнем Тери е, като открием истинския убиец на Престън Сноу.
— И как ще го постигнем?
— С частно разследване. Ще наемем професионалисти. Мога да ти препоръчам няколко частни детективи.
— Каквото и да направя, ще ми струва купища пари.
Патерсън я погледна тъжно:
— Съжалявам.
Сам стана и закрачи напред-назад. Чувстваше се като удавник, който се лови за сламки.
— Вижте, няма ли начин да отделим законните начинания на Тери от нелегалните сделки? Не може ли нещо да се направи с тези недвижими собствености, с куриерската фирма? Вече се оправих с модната къща, а в момента търся купувач за дела му във футболния отбор. Не може да няма начин да спечелим пари по законен път.
Двамата мъже поклатиха глави.
— Те се поддържат взаимно, Саманта — каза Патерсън.
— Това е симби… как се казва — добави Ашър.
— Симбиоза — подсказа му Сам.
— Точно така.
— По дяволите. — Сам отново седна на креслото. — Знаете в какво положение съм, нали? Ще ме изхвърлят на улицата. Майката на Тери ще влезе в приют за бедни. Синът ни ще се принуди да прекъсне следването си. Освен ако не направя, както иска Тери.
— Както вече казах, Саманта — намеси се Патерсън, — той не го иска. Няма избор.
— Докато идвах насам, си мислех, защо не ипотекираме отново къщата? Сигурно струва към триста хиляди. А ипотеката е колко? Сто и осемдесет?
— Сто деветдесет и пет — поправи я Ашър.
— Значи можем да вземем повече. Може би още сто хиляди.
Ашър поклати глава.
— Няма да стане, Саманта. Ти нямаш доходи. Банката няма да ти отпусне повече пари без гаранция.
— Но могат да вземат къщата.
— Въпросът е там, че къщата вече е тяхна. Ако закъснееш с вноските, могат да я продадат.
Саманта осъзна, че е прав. Погледна двамата си събеседници. Те чакаха спокойно решението й.
— Добре — склони тя накрая. — Какво трябва да правя?
Ашър се наведе назад и издърпа едно чекмедже. Извади прозрачна пластмасова папка с няколко листа.
— Първо трябва да подпишеш няколко документа.
Патерсън се надвеси над рамото й, подаде й писалка. Сам я взе и погледна първия документ.
— Имам чувството, че подписвам със собствената си кръв — каза горчиво тя и подписа.
Ашър дръпна листа, попи мастилото и й подаде втори документ. Сам не си правеше труда да ги чете. Знаеше, че няма смисъл. Единственият й избор бе да подпише. Тери беше постигнал, каквото искаше. С подписа си тя поемаше контрола върху фирмите му. Върху влоговете му. Имаше повече от десет документа. Това бе целият му живот.
— И сега какво? — попита тя, след като свърши.
— Тери има сейф в Южен Кенсингтън — отвърна Патерсън. — Трябва да видиш какво има вътре.
— Нали може да го оставим за утре? Днес много ми се събра.
Когато Сам се прибра, Триша нагъваше пица.
— Ти ли си я купи? — попита Сам, кимайки към кутията.
Триша поклати глава.
— Ти. Използвах кредитната ти карта.
— Триш! Защо не ме попита?
— Защото те нямаше. Помислих, че може пак да закъснееш.
— Бях при баба ти. — Сам си взе парче от пицата. — Нали знаеш, че мразя ананас.
— Плодовете са полезни. Как е тя?
Сам седна на масата срещу дъщеря си.
— Все същото. Няма изгледи за подобрение. Такава е болестта.
— Да, знам. Учихме го по биология миналата година.
Сам отхапа от пицата, Триша отиде при хладилника и й наля чаша мляко.
— И как е в училище?
— Училище като училище. И там няма изгледи за подобрение.
— Скоро ще свърши. Ще отидеш в колеж или в университет.
Триша въздъхна.
— Не започвай отново, мамо.
— Не започвам. Образованието е много важно нещо. Знаеш го.
— Ти си напуснала училище на петнайсет и си се справила в живота.
Сам се засмя и остави парчето пица на масата.
— О, Триша, стига. Почти четвърт век завися от другиго. Това не е голямо постижение.
— Ти си съпруга и майка. Отгледала си три деца. Създала си дом.
— Такава ли искаш да станеш? Домакиня?
Триша се намуси.
— Не, по дяволите. Просто казвам, че в живота винаги има избор, това е.
— Точно това ще ти осигури образованието, по-голям избор в живота. И не ругай.
— „По дяволите“ не е ругатня, мамо.
Сам вдигна вежди и Триша разпери ръце.
— Добре, няма да говоря вече. — Тя стана. — Имам домашни. Не стой много до късно, трябва да се наспиш, за да си хубава.
— Благодаря — засмя се Сам.
